Не много отдавна в Мола

[You must be registered and logged in to see this image.]

Беше поредния скучен ден за Джени, но тъй като тя определено не обичаше да седи на едно място и да си губи времето с бездействие, предпочете да се забърка в поредната глупост. Знаеше, че няма да излезе нищо добро, ако отново се обадеше на Дейвид, но въпреки това реши да го направи. Момичето изпитваше онова лудо тийнейджърско увлечение по него, а като един … може да се каже, вече мъж, той знаеше много добре как да се възползва от това. Ето и как Джени се озова пред касата на един магазин, където охраната претърсваше чантата й и най-накрая успя да се натъкне на мъжкия часовник, който така и не беше платен, а от Дейвид нямаше и следа.
Колкото и да се опитваше да намери някакво съчувствие в тях, вида й определено не беше на мила и примерна ученичка, така че всичките й опити бяха напълно безуспешни. Като всеки друг „непълнолетен престъпник”, както я бяха нарекли, трябваше да се свържат с родителите й, а това нямаше да й е никак в полза, след като точно сега трябваше да бъде в училище. Баща й просто не спираше да повтаря, че ще я отпрати да живее при майка си, ако продължава по същия път и това най-накрая беше станало. Ами сега, когато беше при нея … тя къде щеше да я прати? Самата мисъл бе предизвикала все още сдържаните сълзи, които бяха придали силен блясък на очите й.
Джени не спираше да повтаря, че брат й беше в магазина, като все още се надяваше, че Дейвид ще се върне за нея, но когато най-накрая осъзна, че това няма да стане, се усмихна широко на мъжа, който се отправи към касата. Е … едва ли имаше какво да губи, затова просто го посрещна с огромна прегръдка, като се абстрахира от шокирания му поглед и се обърна към охраната.
- Това е брат ми … – каза тя с леко треперещ глас, като отново погледна мъжа пред себе си и осъзна, че това май няма да мине – ъъъъ … баща ми – замаза още по-объркано и несигурно, като видя недоволния поглед на охранителя – Тук съм брат ми и баща ми – започна да се поправя тя, като до преди малко се бе молила да не звънят на родителите й, а сега твърдеше, че този мъж тук е точно такъв. Беше се оплела доста здраво в лъжите си и за момент съжали, че не подбра някой младеж по-внимателно, но бе толкова изплашена, че нямаше време да обмисли нещата
След тези думи преши да приложи същата тактика на непознатия мъж, който случайно бе въвлякла във всичко това. Обърна се към него и го погледна с поглед, изпълнен с надежда, като бе готова да разшири очичките си като на котенце, но май не бяха нужни преструвки, защото една сълзичка вече бе успяла да избяга и да се спусне бързо по бледото й лице.

Дрешките:
Spoiler:

Не обичаше места,като мола но беше дошъл по две причини. Едната беше,че търсеше нещо хубаво за сестра си,а другата е тази,че се канеше да купи голям дял от мола. Трябваше да огледа нещата и да види,какво купува,преди да го купи.
Тъкмо наблюдаваше някакви огърлици и брошки,когато едно сладко момиче му се метна на врата. Е,можеше да се каже,че често му се случва но не и на такива места на който съвсем не го познаваха. Още повече,че беше уж дегизиран. Не че нещо,ама не очакваше прилив от фенки.
Само че това момиче се оказа от тези,който ни най-малко не подозираха,кой е а просто си търсеха спасител. И можеше да се каже,че попадна на точния човек,защото той помагаше,не само на девойки но и на много други хора,който го молеха. Имаше такова чувство и усещане и никога не се поколебаваше. Потупа я по рамото без да сваля очилата си:
-Радвам се,че си искала да направиш подарък но следващия път ме помоли за пари...
Бръкна в джоба на сакото си,като извади платинената си карта,която накара момчето да си глътне граматиката. Само че го забави малко,като се обърна и взе от един манекен едно [You must be registered and logged in to see this link.].
-Добавете и това към сметката,както и бакшиш за неудобствоео. А моята скъпа дъщеря,ще обещае да не прави така. Нали?
Този път свали за малко очилата си,като я погледна и съвсем бързо и намигна. След,като момчето чевръсто се върна и беше опаковал всичко,бяха готови да излязат. А,щом го направиха,той подаде часовника,както и малката торбичка с бижуто.
-Като твой баща би било добре,да ти направя подарък с който да те подкупя да не правиш повече така. Може да имам грешен подход,ама ти си ми първото дете. Все още се уча...
Пошегува се той,махна очилата,като ги държеше в ръка. Пределно ясно му беше,че го имаше за спасител но той нямаше нищо против. И му стана ясно,че тя го е откраднала:
-Виждам,че си добро момиче но с това няма да стигнеш далече.

Джени се надяваше да получи помощ, но спокойния начин, по който непознатия реагира, я накара да се изненада. И все пак се опита да го прикрие, поне за пред охраната, като само клатеше глава и подсмърчаше като някое малко момиченце. Не знаеше какво да каже, затова и си замълча, като реши да не насилва късмета си, а просто да седи плътно до мъжа, надявайки се всичко да мине добре. Но то мина някак … странно. Малката мигаше объркано, гледайки към часовника и красивото бижу, които той беше платил. Трябваше й малко време, за да осъзнае какво точно ставаше.
Вече бяха пред магазина, когато нещата се озоваха в ръцете й, а тя гледаше само в тях, тъй като нямаше смелост да вдигне поглед към очите му. Макар и да не бе неин баща … а може би точно това бе причината, тя се чувстваше п-неудобно от всякога. Не помнеше скоро да се е срамувала толкова много от себе си, но и не помнеше да е затъвала така бързо. Уж я бяха пратили тук, за да се поправи, а то какво ставаше. Всеки ден измисляше нова глупост, с която да побърка родителите си.
- Съжалявам – каза най-накрая и то съвсем тихо, като бавно вдигна поглед и намери очите му – Не исках да става така.
Чувстваше се толкова виновна, че дори и за момент не се замисли да задържи нещата, които той така щедро бе платил. А и какво щеше да прави с мъжки часовник? Искаше да го вземе за някой, който отдавна я бе зарязал да се оправя сама, след като я бе поставил в тази ситуация. А мъжа, който нямаше нищо общо, бе оправил всичко с усмивка. Може би, ако беше строг като баща й, нямаше да се замисли, но точно в момента не можеше да приеме подобно нещо, най-вече защото не го чувстваше като подарък.
Протегна несигурно ръце към него, като му ги върна, а после побърза да избърше мократа си буза з външната страна на ръката си. Усмихна се широко, като се надяваше да не е развалила грима си, защото обичаше да използва доста тъмни нюанси, а това нямаше да изглежда добре. И въпреки това, едва ли щеше да е по-зле, отколкото преди малко. Грима се изтриваше лесно, но спомена от случилото се щеше да остане доста дълго в съзнанието й. Не винаги се намираха хора, като този пред нея.

Тя му подаде нещата но той взе само,червената торбичка,като изкара бижуто и го закачи бързо на врата и. То беше за нея,можеше да не и носи хубави спомени но поне,щеше да се сеща,ако тръгнеше пак да прави някакви щуротии.
-Е,хайде,хайде... Стига сега и сълзи...
Дръпна копринената си кърпичка от джоба,притежаваща неговите инициали,като обърса леко лицето на момичето и я подаде,за да се справи и сама:
-Ела,ще хапнем един бургер,кола,а защо не и някой шейк. Отдавна не съм пил такова чудо...
Тръгна на пред,като я погали по рамото или по скоро леко я побутна,за да я извади от недоумението в,което се оказа. Ситуацията е страна и може би всичко за нея бе,един огромен шок. За това имаше нужда от побутване:
-Хайде малката няма да ти чета конско и аз съм правил глупости като малък. Ела,ще ти разкажа и ти ще ми разкажеш.
Щом пристигнаха в ресторанта поръча две менюта и се отправиха към една по отцепена маса,за да могат да говорят на спокойствие. Всъщност изпитваше желание,да хапне,защото обожаваше бургери:
-Впрочем аз съм Криставър но ми викат Крис...
Остави очилата на масата и посегна към храната. Малко очите му се пооголемиха от удоволствие,че ще вкуса нещо,което толкова обича. Преди да отхапе обаче каза нещо:
-Нещата са подарък за теб,едно време и аз като теб търсех някой да ме спаси,ама не се случи и вместо подарък,претърпях 4 седмици обществено полезен труд. Приемам извинението ти и се радвам,че попадна на мен.
Сега вече можеше да си отхапе голяма хапка,като си го хапна със завидно удоволствие,само че тя нещо не ядеше:
-Хапвай,че като те гледам,скоро ще се счупиш.

Непознатия бе доста упорит и на Джени не й трябваше много време, за да разбере, че много по-лесно щеше да се разбере с охраната, колкото с него. Но пък честно казано, това внимание което й обърна, наистина й хареса. Повечето мъже не само че не биха и направили труда да я защитят, занимавайки се с някакво … посредствено дете, но и едва ли някой от тях щеше да се заинтересува от нея. Бе свикнала да й обръщат гръб, затова и все още седеше като цапната с мокър парцал през лицето, докато все още мислеше за хладната верижка, която усещаше на врата си. Сведе за момент поглед, като обърна внимание на нежните висулки, които толкова много й харесаха и след като се усмихна широко, въздъхна тежко и тръгна с малко чужда помощ.
Остави го да избере какво ще ядът, въпреки че стомаха й бе все още свит заради случилото се, но той бе така ентусиазиран, че чак сърце не ти дава да противоречиш … а и той също не й позволяваше да го прави. Затова и Хъмфри си замълча, като реши да спре със самосъжалението и виновните погледи, преди да е скапала и неговото настроение. Вниманието й бе приковано в него, като имаше чувството, че той някак успяваше да я зареди с положителни емоции, а и последните му думи я накараха дори и да се засмее. Очите й най-накрая грейнаха, като този път сълзите нямах вина, нито дори участие. Отдавна бе заличила следите от тях, но все още не му бе върната кърпичката, а нервно я въртеше между пръстите си.
- Хапвам, хапвам – каза тя все още засмяно, като придърпа картофките към себе си, но реши за по-културно да се представи, преди да е започнала да яде – Аз съм Джени.
Реши, че е излишно да споменава, че я наричаха само Джей … или по-скоро малката Джей, тъй като и това си беше достатъчно късо. Неговото име обаче беше различно. Звучеше някак изискано и вдъхваше респект само щом го изречеше. Не че и самия той нямаше вид на доста уважаван мъж, което отново я водеше до въпроса, защо се занимаваше с нея. Е … след като вече й беше казал, нямаше защо да се затормозява над тази тема, но имаше и много други неща, които искаше да го попита, затова и изстреля въпроса си направо … нали й беше казал да не се притеснява.
- И как от кражба, последвана от месец полезен труд, си стигнал го … това? – попита тя, като го посочи с едно картофче, което побърза да гризне.
Не знаеше как точно да го определи, но определено не й приличаше на баща й – мъж на средна възраст, живеещ в Бруклин, който слагаше риза само и единствено, когато присъства на сватба или погребение. Честно казано, въобще не й се вярваше да е тръгнал от там, откъдето се опитваше да избяга тя.

Преглътна все още не си беше оставил обноските в миналото и си ги носеше със себе си без значение,колко богат беше. Избърса устата си с една салфетка,като смачка опаковката от хамбургера и я остави на таблата:
-Честно да ти кажа,доста бой изядох,доста труд получих. Когато разбрах,че не трябва да действам импулсивно,а трябва да мисля повече с мозъка си.
За кратката пауза,докато асимилираше всичко,хвърли няколко картофа в устата си и се усмихна чаровно,както само той умееше. Караше всички да се чувстват добре и малко развеселяваше:
-В 12 клас учителя ми откри таланта,че ме бива в математиката и инжинерните. Имах прекалено ниски оценки но той ми помогна и ги счупих на САТ теста и успях да се класирам като резерва в Харвърт. Преди да ме изключат професора ме накара да създам малък робот. Писаха за него по вестници,дори по медиите ме показаха. Това ги накара да не ме изключат и да ме приемат. Просто не се отказах да следя целите си. От тогава правя това което искам и трябва.
Това беше твърде дълга история и се надяваше на това,че не я отегчи с прекалените си разговори. Той обичаше да разказва за себе си и за това,че ги може нещата. В хиляди не го биваше но в хиляди още други неща го биваше:
-Ама доста си поживях и оста хора изнервих. И на теб,ще ти дойде времето да се кротнеш но определено,часовниците не са опция.
Потрепна с вежди,не знаеш в какво е добра но можеше да и помогне,стига тя да го искаше. Той си беше един малък-голям ангел хранител:
-Ти с какво се занимаваш,какво ти харесва да правиш,ама наистина,какво ти харесва. Ако ми хареса и е хубаво,мога да ти помогна.

Джени дори не осъзна, кога бе започнала да си хапва така здраво, че чак бе стигнала до дъното на картоненото нещо, в което бяха сложени картофките й. Апетита й изведнъж се върна, затова посегна към бургера си, но непрекъснато хвърляше по един поглед на Крис, не са от уважение, ами и защото й бе интересно това, което й говореше. Клатеше от време на време глава, показвайки му, че е разбрала за какво говори, а усмивката й сякаш бе залепнала за лицето й и нямаше никакво намерение да слиза от там. Не беше само заради думите и невероятния начин, по който се отнасяше с нея. Просто бе така лъчезарен и весел, че караше и нея да се чувства така.
Замисли се над последните му думи, като бе готова да му каже, че най-много я бива в пакостите, но за това и сам можеше да се досети, изглеждаше доста умен мъж, а след всички тези думи, тя бе сигурна, че е. Но не всеки имаше възможности, като тези дадени му на него, най-вече малката Джей. Тъкмо бе готова да започне отново със самосъжаленията, въпреки че това много я дразнеше в другите, когато осъзна колко глупава беше … поне спрямо този момент. Ето я нейната възможност. Седеше точно до нея, в цялото си величие и й се усмихваше, без да иска нещо конкретно от нея, а тя бе готова да загърби всичко, без дори самата тя да знае, дали беше от притеснение, неудобство или просто обичаше да се самоизмъчва.
- Мм … харесвам музика – каза най-накрая след доста дълго мълчание – Като бях малка ходех на уроци по пиано, но родителите ми дадоха всички спестявания за по добро училище за мен и брат ми, което сложи музиката на заден план. Имам и някакви умения над китара, но са ме учили само приятели … нищо особено – замисли се за момент за всички тези моменти, в които музиката я изпълваше, карайки я да се чувства несравнимо, което я подсети за това, което от доста време желаеше – Видях, че на близо има караоке, но работи като нощен бар и не ме пуснах … но някой ден ще вляза и ще се развихря.
Засмя се весело, като през цялото време го бе гледала в очите, но не обръщаше внимание на това, което беше в тях. Чак след като свърши, потърси одобрението му в тези две … шоколадови топчета. Приличаха й на бонбони MM, който толкова много обичаше, че чак й се дояде нещо сладко и несъзнателно премина с език между устните си.

Малко се посмръщи при споменаването на долнопробно караоке в което мазнички типове и всякаква друга сган,пееха по възможно най фалшивия начин по който беше възможен.
-Наречи ме старомоден не е проблем да те вкарам там но първо аз не бих влязъл на такова мизерно място пък,камоли теб да вкарам вътре.
Отново хвърли няколко картофа,като се позамисли къде можеше да я заведе в същност,имаше прекалено много идеи но най-добрата беше да я която беше на път да каже:
-Имам по добра идея,която ще ти подейства по мотивиращо и определено,ще е много по ползотворна от караоке.
Не и каза,къде ще я заведе. Изправи се на бързо,като и подаде ръка:
-Хайде имай ми доверие,мястото е хубаво и ще ти хареса.
Не беше изненада,че я заведе до черно волво,с шофьор и щом се качиха отпрашиха на някъде. Все още бяха в града,когато спряха пред едно звукозаписно студио. Мотивиращо и виждаше нещата отвътре.
Още щом влязоха,няколко от музикантите и от персонала го поздравиха,само че той се насочи към най-голямата зала. Щом влезе нямаше никой но нямаше нужда,той разбираше от тези неща:
-Е,това е студио,не е моето но имам дял. Имам програма за таланти,ако имаш наистина желание мога и теб да запиша.
Това беше още един шок за горкото момиче:
-Забавлявай се,влез в залата,ако искаш,ще ти пусна някое парче. Ако не ти пей каквото искаш.

Беше така пъргав, енергичен и вживен, че чак накара Джени да се почувства като застояла се бабичка. Но и си бе разбираемо, тъй като напълно непознат мъж й купуваше подаръци, предлагаше й да изпълни мечтите й и сега очакваше от нея да го последва без да се замисли. Щеше да е лъжа, ако кажеше, че не се беше притеснила, като бе на крачка от това да откаже, но преди да е направила каквото и да е, погледна към красивото нещо на врата си и се усмихна несъзнателно. Беше му длъжница, а той искаше да направи още едно хубаво нещо за нея. Можеше да си остане тук, страхувайки се, а можеше и да го последва, забавлявайки се. Май беше време да избира.
И ето как се озоваха в колата, където момичето седна кротко и сложи ръце между крачетата си. Дишаше малко по-тежко, отколкото трябваше, но все пак силното вълнение, премесено с голяма доза страх не се пренебрегваха лесно. Но Хъмфри беше силно момиче, затова просто се стегна, като от време на време хвърляше по някой поглед през прозореца, макар и вече да не бе сигурна къде се намираше. Беше тук от скоро и все още не бе видяла целия град, но ако продължаваха така, Кристофър щеше да помогне за това.
- Уау – бе единственото, което каза, щом влязоха в залата, но след като чу и предложенията му, езика й се развърза – Не мисля, че мога да си го позволя – каза тя на висок глас, като хвърли чантата си на една страна, а след това якето й я последва – Не ме разбирай погрешно, обичам подаръците, просто … не знам какво искаш от мен.
Най-накрая го погледна, тъй като до сега бе оглеждала инструментите и всичко останало в залата. Имаше онова приятно чувство, че правеше всичко само с добри намерения, но тя не бе от хората, на които нещо подобно се случваше често. Знаеше, че „безплатен обяд няма”, затова и последните й думи бяха отворили въпрос, който нямаше нужда от изричане. Любопитния й поглед му показваше, че тя чакаше някакъв смислен отговор, а не просто „Защото съм добър човек”, тъй като вярваше в хората, но винаги я бяха предавали, точно както се случи днес. Не искаше да остане длъжница, на някой властен човек, какъвто й изглеждаше той.

Малко му оставаше да се засмее съвсем и да избухне в смях. Но само се усмихна,леко вдигна ръка,като щипна леко бузата и или по скоро я погали,без друг намек просто колкото да и покаже,че не иска нищо от не,както и щеше да и го каже след малко:
-Имам всичко което съм поискал на този свят. Добър човек не съм,защото съм правил лоши неща. Но помагам на всички който мога,радвам се ако ти ми се довериш,за да ти помогна и да поемеш по правилния път. Не искам нищо в замяна.
Всъщност позамисли се малко или се направи,че мисли:
-Всъщност можеш,като ми покажеш,как се развихряш подобно в караокето и ми попееш малко,забавлявай се...
Седна на стола срещу пулта,като свали сакото си и го сложи на облегалката:
-Виж не ме карай аз да пея,че не ме бива много,ще бъде странно,по добре ти пей за да не докараме до глухота няколко щата.
Намести няколко копчета на пулта,като се понастрои малко:
-От кога не съм сядал на пулт,ще е забавно и аз да си припомня как ставаше. Аз естествено не пеех,а биех барабаните отзад,яко ритъм...
Опитваше да вкара жаргон,ама от неговата уста изглеждаше малко смешничко,да не кажем доста смешно.
-Знам само една романтична мелодийка на пиано и китара,колкото да свалям мацки едно време,е и сега става,ама сега има други начини.
Усмихна и се,тя явно още бе стъписана:
-Спокойно чичо ти Кристафър...-поправи се-татко ти Кристафър,ще ти помогне,приемай ме като ангел храните. Чичо ти ще оправи всичко.
Намигна и отново игриво и се обърна към пулта си. Не спираше да говори понякога но се налагаше.

Момичето най-накрая се успокои, но само за момент. След по-малко от минута, думите му предизвикаха смях, ентусиазъм и един куп други чувства, които я накараха да се съгласи … поне за сега. Едва ли щеше да инвестира в нея, ако не я биваше, а за тази цел, Джени щеше да се постарае да го впечатли. И въпреки, че тук я нямаше всичката онази луда публика, която щеше да я накара да се почувства като на собствен концерт, щеше да се справи. Караокето имаше един плюс … повечето пеещи там хич не ги биваше, затова и никой няма да я гледа на криво или да й се смее, ако се изложи. Точно обратното – хората полудяваха, когато чуеха нещо добро, но реши да не му го споделя, тъй като чу много добре мнението му и едва ли щеше да се зарадва, като му кажеше, че група пияници я караха да се чувства велика.
Усмихна му се закачливо, като се обърна и клекна пред чантата си, което бе захвърлила на земята. Махна якето от нея и бързо намери телефона си, както и USB кабела, който по някаква невероятна случайност бе в чантата си. Отиде до Кристофър и понечи да седне в скута му, но бързо се осъзна и се усмихна, като му се усмихна глупаво и виновно. Коленичи пред пулта и му подаде онзи край на кабела, който трябваше да свърже той, а тя започна да търси песента в телефона си. За щастие я имаше и само на инструментал, което щеше да го улесни, а не да се напряга, за да чуе гласа й.
- Ако ми се смееш, ще те убия – каза тя сериозно, докато още гледаше в малкия екран.
След като всичко беше готово, Хъмфри отиде от другата страна на стъклото, където беше микрофона. Започна да потропва нервно с крак, като ненужно дръпна верижката, която бе достатъчно дълго, но имаше чувството, че я задушава. Беше се притеснила и това си личеше, затова дори се наложи да пусне песента цели ри пъти докато тя започне да пее. Почувства се глупаво, че два пъти под ред бе изтървала началото, затова затвори очите си и се опита да се абстрахира от факта, че той беше там и следеше всяко нейно движение.
Музиката най-накрая я завладя и тя започна да пее много по-спокойно, като единствените емоции вече идваха от текста, който толкова много й харесваше. Самата песен я надъхваше изключително много, най-вече ако беше ядосана на някой. Не беше лошо момиче, но както вече стана ясно, не обичаше да остава длъжна на някой, най-вече ако беше решил да се смее на неин гръб.

Песничката /момичето, което използвам за лик я пее /
[You must be registered and logged in to see this link.]

Момичето си го биваше и определено му хареса,как звучи и не само успя да я запише как пее и това,щеше да е много добре,за нея,защото можеше да я пусне по радиото. А,онова което най-много му хареса,бе че не се нуждаеше от коригиране,защото много от сегашните певици или певци,се коригираха защото на моменти звучат адски фалшиво. За щастие,тя не звучеше и за миг фалшиво за това,беше далеч по лесно. Усмихна се зад стъклото,като и показа палеца си в знак на това,че се е справила добре и че му е харесало,не че не можеше да натисне едно копче и да каже нещо на микрофона но определено не искаше да го показва по този начин,и причината не бе,че мрази микрофони и да говори през тях.
Стана от пулта,като отвори вратата и се приближи към нея:
-Пееш супер яко...
Опита се да се впише в модерния жаргон само,че стана доста смешно.
-Добре де не ме бива да говоря,като келешче...
Призна си,като направи страна но сладка физиономия.
-Както и да е,ако искаш и си съгласна,ще пуснем песента ти по радиото и ако се хареса,защото все пак публиката решава това,ще ти запишем няколко песни,а може би и албум. Но през това време,ще си на уроци с вокален педагог,за усвояване и освладеване на гласа. Налага се,за да стане по гъвкав гласа ти.
Обърна се за малко само за да вземе една бутилка вода и да и я подаде:
-Е,все пак,харесва ли ти да си тук.

В този момент одобрението му й се видя толкова важно, че Джени едва не се разкрещя от кеф, когато започна да говори. Не бе много сигурна, когато видя вдигнатия палец, но думите му я убедиха, че чутото му бе направило наистина добро впечатление. Усмивката й стана толкова широка, че направо щеше да сцепи бузите й, но точно сега не можеше да се успокои по никакъв начин. Бе прекалено развълнувана, че дори не можеше да говори, но за щастие, Кристофър нямаше този проблем. Говореше доста, като компенсираше нейното притеснение от това да се изкаже неправилно, най-вече защото често се шегуваше и казваше неща, които просто я разсмиваха. Но сега не беше смях. Беше нежна и благодарна усмивка, която бе последвана от задушаваща прегръдка.
Хъмфри се хвърли на врата му, около който уви дългите си ръчички и без предупреждение, сви краката си в коленете, отпускайки се изцяло. Мъжа залитна за момент, тъй като го хвана неподготвен, но все пак успя да запази равновесие, а и нашето момиченце реши да не го мъчи много, така че скоро крачетата й отново докосната пода. Отдръпна се от него с виновна усмивка и силно зачервени бузи, които показваха колко неловко се бе почувствала от този така детски изразен изблик на щастие. Е … нали не го беше разцелувала. А и блясъка в очите й, говореше най-много за чувствата, които я побъркваха в момента.
- Не знам какво да кажа – започна с нещо Джени, като се разсмя весело – Сигурен ли си, че не мога да направя нещо в замяна … мога да идвам след училище и … не знам. Да върша нещо полезно – каза неловко тя, като пухна ръце в задните джобове на малкото парче дънкен плат, което уж покриваше дупето й, без да спира да го гледа в очите с онзи така благодарен поглед.

Позамисли се малко,не защото искаше нещо от нея,ами колкото повече полезни неща вършеше,толкова по-малко не полезни и глупави неща,щеше да прави,и още по малко,щеше да и се налага да превръща целия град в роднини,който може да не са толкова мили,колкото той беше. Проблема,се оказа от друго естество,че нямаше къде какво да прави,защото в фирмата му беше точно като някой мравуняк и всеки си знаеше целта,каква ли щеше да е нейната цел. А,кафето сегашната му асистентка го правеше перфектно,както го обича. Почеса се за малко,там където не го сърбеше,отзад по тила,за да помисли малко но в този момент не мога да измисли нищо:
-Виж,не съм такъв човек,който да търси изгода от хората. Обичам да давам и не ми пука дали ми се отвръща и не задължавам и не търся отплата.
Свали ръката си,като се огледа за миг,къде по дяволите,се намираше шибаното уиски когато ти трябваше и когато ти се пиеше. Имаше тук но проблема е там,че не е идвал скоро и не знаеше,коя глупава асистентка,препреди нещата:
-Ела по добре в кабината ми,пак някой велик ум е решил,че алкохола по време на работа води до не продуктивност....
Тръгна,като кабинета му не са оказа далече,остави я да влезе,а кабинета бе доста тешкарско място имайки предвид,как изглеждаха другите стай,тази беше с кожа и в черно бяло,и тук там дърво.
-Настанявай се аз ще си сипя едно уиски,като баща не бих ти сипал,само че аз не съм ти истински баща така,че мога да ти сипя малко.
Така и направи,естествено не и сипа много но не бе и малко,все пак не бе достатъчно за да се напие или нещо подобно,просто колкото да опита истинско уиски или пък за наздраве. Приближи се и подаде чашата:
-Само,те умолявам не ми викай татенце,че това малко ме плаши...
Водеше го до неприлични мисли,а това не беше добре имайки предвид,че тя май беше непълнолетна и в момента,беше нарушил доста правила и можеше да бъде осъден и то брутално. Добре,че имаше добри адвокати.

Макар и да правеше много глупости, Джени все още не се бе научила да пие, но все пак искаше да се издигне в очите на мъжа пред себе си, затова смело взе чашата и възможно най-нагло се настани на перфектно удобния стол зад бюрото, като дори сложи краката си отгоре. Почувства се като шефка, каквато никога не си бе представяла, че може да бъде, но точно в момента мечтите й бяха отвъд възможното, тъй като Крис й бе помогнал да прогледне. Беше й показал една по-красива страна на нещата, затова тя щеше да му върне услугата, ако не с друго, то поне с някой добър запис, който щеше да му върне инвестицията.
Русокосата поднесе красивата кристална чаша към тъмните си устни, като отпи една не много голяма глътка, която веднага я накара да се намръщи. Това определено не бе нейния алкохол, затова го остави на бюрото, като пусна краката си на земята и седна като хората. И въпреки, че тялото й беше там, Хъмфри все още се рееше някъде в облаците, докато последните й думи не я накараха да върне вниманието си на него. Погледна го някак опулено, като разбира се думата „татенце” й бе прозвучала прекалено перверзно, най-вече щом требва да нарича някой мъж така, който определено не й беше баща. Но вместо да го гледа като гръмната през цялото време, тя просто се засмя и се завъртя на стола.
- Плашещо? – попита закачливо Джени, като надигна едната си вежда – На мен ми звучи перверзно – каза накрая тихо, сякаш говореше нещо нередно и роди поклати неодобрително главата си – Та … татенце – бъзна го веднъж и се засмя отново – кога трябва да идвам тук?

-Точно,защото звучи перверзно е страшно,ще ме осъдят,за разврат,а определено,за това още не ме бяха съдили.
Настани се на дивана,като сложи ръцете си на облегалката и завъртя леко чашата,за да се раздрънкат. Не че му пречеше това,ама... Всъщност,какво беше това ама... Тя беше сладка и секси... Оу да и наистина можеше да и е баща. Без майтап! Това не е хубава опция.
-Ами след училище,ще синхронизираш,графика си с този на студиото. Като ще следя и оценките,не искам заради пеенето,да си прецакаш образованието. Не искам да наричат някоя моя певица неграмотница,само,защото не е е учила.
Поклати глава,като извъртя глава към нея. Това малко момиче не осъзнаваше или пък осъзнаваше,не знаеше със сигурност,че тя се държеше доста предизвикателно. А,може би на него така му се струваше. Не му пролича,че до някъде е впечатлен,не че нещо,ама трябваше да се опита да не мисли за неща понататък:
-Ако не ти се пие уиски в хладилника има кола.
Повдигна ръка,като показа малки хладилник,имаше и още други неща,енергина напитки и прочи.

Джени се позасрами леко, когато заговориха за оценки, тъй като не бе от най-редовните ученици и често бягаше от час, което накрая водеше до оставяне на изпит, заради недостатъчно присъствие. Но въпреки всичко, успеха й беше сравнително висок, като се въртеше около много добър, дори по някои предмети бе отличен, но те компенсираха онези, по които ама хич не я биваше. И все пак, не можеше да пропусне подобна оферта, затова поклати енергично глава, давайки му безмълвното си обещание, че всичко ще бъде наред, макар и тя самата да не бе много сигурна в това.
Почувства се малко неловко от предложението му, тъй като с удоволствие щеше да изпие една студена кола, но все пак не искаше да гледа да нея, като на някое момиченце. Но колкото и да го мислеше, уискито определено не беше за нея, затова най-накрая се изправи и отиде пред малкото хладилниче като съвсем демонстративно и напълно несъзнателно се приведе надолу, оставяйки доста интригуваща гледка. Тесните й панталонки се покачиха максимално нагоре, като се впиха в стегнатите й бузки, а мрежестите й чорапи създадоха илюзията, че краката й бяха още по-дълги.
- Уууу Монстър – каза изведнъж весело, като грабна едно кенче и се изправи.
Бутна с крак вратата на хладилничето, като побърза да отвори напитката и след няколко секунди вече отпиваше жадно, абстрахирайки се от силната газировка, която накара очите й отново да се насълзят. Май трябваше да внимава, тъй като искаше да пее, затова и се спря, преди да е простудила гърлото си и продължи с малки глътчици. Настани се спокойно до Крис, като кръстоса краката си и започна да му обяснява спокойно за сравнително добрия й успех в училище.

» Преди няколко години на някоя не много чест посещавана, кална улица !