some weeks later ;333 [Christian & Anna]

{

I promised to leave if you ever went cold Then leave when I'm sleeping, you told me Put your spine in your back and your arms in your coat Don't hold on to me when there's nothing to hold You've got cold girl fever

[You must be registered and logged in to see this image.]

Времето си минава, а Ана наистина се измъчваше действително не знаеше, какво става с Крисчън, но и не се интересуваше. Миранда се бе прибрала един ден, носейки и някакво писмо, но тя твърдо отказваше да го прочете. Докато в онзи мъглив и студен ден, не дойде емайл в пощата й. Да емайл, който определено не трябваше да чете, но го отвори и този емайл, сякаш я накара да се свие, да умре вътрешно хиляди пъти преди отново да може да възприеме, това което четеше, четеше го отново и отново и отново, докато накрая Миранда не й звънна на телефона, а тя.. тя просто вдигна.Вярвате ли, че в този момент, Ана не чуваше нищо? Сърцето й бе откъсната от гърдите й, а онзи ден в който той я бе изоставил.. в който тя бе избягала от него, не можеше да се сравни дори и съвсем мъничко с този... с този ден, в който разбра, че той наистина никога няма да се върне.
Никога няма да го види отново, никога няма да го докосне, няма да й се усмихне.. Да му прости? Тя няма какво да му прощава... Не.. искаше просто сега той да седи пред нея, и да й каже, отново че я обича..
Разбира те, ли че Ана искаше да умре? Да умре заедно с него, въпреки че сърцето й вече бе мъртво.. Просто седеше и гледаше, гледаше в една точка някъде в помещението, което й се струваше толкова мрачно, а вътрешно Ана бе по – мрачна от всякога...сякаш времето отразяваше личността й. Искаше да умре, но осъзна, че тя не може да сложи края на живота си, на тялото си, но духа й бе умрял заедно с Крисчън..колкото й да го мразеше, за това че я е оставил тогава, толкова и съжаляваше за всичко... за това, че си бе тръгнала... Ако беше там.. само ако беше там, може би щеше да го види, да го докосне, но не ... нямаше.
Живота й бе свършил точно в този миг, а тя просто отново изпадна в онова състояние, в което единственото което излизаше от устните й бяха пронизителните викове и умолявания това да не е истина..
И той да се шегува, искаше баща му да се шегува..., спомени, спомени и мигове минаваха през главата й точно като на кино лента..
А тя просто не можеше да спре сълзите си, който я заливаха.
Заливаха лицето й, а тя се чувстваше толкова зле, че наистина в момента й се искаше да умре.Така не се бе чувствала, когато я остави тогава.. Не, тогава си мислеше, че ще се върне, а сега знаеше, че е мъртва. Ана, стана от компютъра като се приближи до онзи шкаф, в който държеше всичко от него, а отваряйки го най – отгоре седеше онова писмо. Момичето го взе в ръцете си и се приближи до леглото сядайки на него, държейки плика с разтреперени ръце те прочете всичко, което беше написано вътре, всяка дума, а сълзички падаха на него размазвайки мастилото на места, съжаляваше.. Съжаляваше за всичко... искаше да вика и да блъска така както никога не го бе правила.. той, вече не съществуваше, не беше там, а тя чувстваше всячески, че го е предала... искаше просто всичко да се върне както беше, да не си бе тръгвала от там, да бе понесла онзи срам каквото й да й костваше и след това да го види отново, но глупостта й, ината й... доведоха до това... Ана се чувстваше толкова празна, просто се отпусна на леглото и отново и отново четеше писмото му, което я караше да си спомня всеки път, в който я бе докосвал, в който тя го бе докосвала. Върна се назад в онази нощ, когато й бе разкрил част от своите демони, част от себе си, бе я въвел в онази своя тайна и й бе дал да го докосне... А тя го бе оставила... защо се бе случило всичко това???

Събота.. поредния отвратителен ден в живота й, току що бе пристигнала на летището, а Бил я чакаше.. Момичето не бе говорило от както бе разбрало, бе по – бледа от всякога, а тялото й сякаш бе станало по – слабо. Да действително Ана не се хранеше последно време, просто се бе отдала на мъката и на самотата си, на всичко онова, което я хващаше за гушата и я задушаваше всеки следващ ден. Просто се качи мълчаливо в колата, като гледаше през прозореца, дори светлината в очите й бе изчезнала. Просто мълчеше, сега се бе затворила още повече в себе си. Колкото повече приближаваха гробищата толкова по – тъмно й се струваше всичко.. всичко бе черно каквато бе тя вътрешно, както вече разбрахме Ана вътрешно бе умряла онзи ден, тя бе спряла да се интересува от всичко и всички, нямаше за какво да живее, знаейки че повече няма да види Крисчън, чувстваше се толкова виновна, че дори не знаеше за какво бе дошла, как щеше да погледне отново семейството му, все пак не само той си бе тръгнал онзи ден, не само той, бе захвърлил всичко... тя също го бе направила, защо? Защото не бе разбрала нищо от това, което й бе написал, бе толкова ядосана и само вглъбена в ината си, че дори не бе обърнала внимание, не бе разбрала нищо... Когато Бил спря колата сякаш сърцето й спря отново. Момичето излезна от колата, а гледката на семейството му я съкруши напълно, приближи се към тях, и изказа тихичко съболезнованията си, нямаше какво друго да направи. Погледна към Елена, а това сякаш я покоси още повече, защото действителност може би само тя можеше да намери онази болка, която Ана изпитваше в момента. Момичето преглътна и се приближи до нея прегръщайки я и казвайки й колко много съжалява. Виждате ли, Ана не можеше да намери думи, с които да обясни как точно се чувстваше и колко много съжаляваше за всичко, което е станало. Просто застана до Елена мълчаливо не знаейки какво да каже... А погребението беше толкова тежко за всички присъстващи, че не знаеше какво да направи...Просто седеше и слушаше, наблюдаваше, вътрешно умираше отново и отново, а от очите й отново течеха онези топли сълзи, които мокреха цялото й лице.

Ана се прибра в апартамента на Миранда, искаше да остане в Сиатъл не знаеше защо точно сега, когато вече за нея тук нямаше нищо. Просто не знаеше как да реагира или какво да прави, просто се затвори в онази стая, Миранда от време на време влизаше, докато след седмица, може би две отново получи обаждане от бащата на Крисчън, момичето наистина не знаеше, защо всичко това продължава, все пак ... се чувстваше толкова виновна, въпреки всички онези думи, които си бяха разменили с Елена.. но синеоката реши, да приеме предложението за вечеря с баща му, искаше наистина да разбере какво имаше да й казва, въпреки, че не знаеше дали иска да чуе още за случилото се... Ана стана от леглото като извади една от онези черни рокли и обличайки се излезна от апартамента в момента, в който Бил се озова пред жилищната сграда. Момичето изчака спокойно асансьора преди да слезне, а когато го направи се усмихна на Бил преди да се качи в колата, да може би това беше първата й усмивка от седмици на сам, но момичето все още бе все така мълчаливо, не знаеше какво точно се случваше, но й се искаше просто да се събуди и да се окаже, че всичко това е било просто поредния отвратителен сън, от който ще се събуди и ще намери Крисчън до себе си, ще се вгледа в по – спокойното му спящо лице, и отново ще й каже, че се е втренчила в него. Бил спря пред ресторанта, отваряйки вратата й Ана му благодари и влезна на вътре. Застана пред жената .
-На кое име е масата ? - попита я червенокосата, а Ана за секунда се замисли, дали може да изговори тази фамилия отново. Но нямаше избор една лека въздишка се откъсна от между устните й и прехапа устната си.
-На името на господин Грей – момичето преглътна, когато жената я погледна, а след това я насочи към масата, момичето я последва, и тогава видя, че там нямаше никой, въздъхна леко и седна на стола играейки си със сатенената салфетка, която бе поставена в чинията й. А в съзнанието й се разхождаше само един въпрос, кое беше толкова неотложно в този разговор, та даже бе и на такава закътана маса...

Дните в Париж се изнизваха толкова бавно, че Крисчън сякаш бе стоял с години на едно място. Чувстваше се толкова празно, далеч от всичко и всички, че сякаш наистина бе умрял. Не бе чувал дори и баща си, напълно отлъчен от света. А как му приискваше, онова дяволско желание, просто да грабне телефона и да набере нечии номер, който и да е. Имаше нужда да чуе познат глас, да се увери той самият, че наистина е жив, а не че онзи ковчег в действителност е празен. И най-вече, констатирайки с раздиращо сърце, имаше нужда от нея .. Толкова много, че дори кошмарите, които сънуваше всяка вечер не го плашеха. Често се събуждаше нощем, облян в пот и крещяш нечие име, че бе просто нереално. Сякаш бе в друго измерение, друга вселена. Не можеше да си представи какво бяха изпитали семейството му, а дори не искаше да си помисля за Ана. Първо сватбата, после погребението .. надяваше се само Елена да й бе разказала за истинската причина, че не по свое желание бе избягал в този ден. А така му се искаше да й напише един мейл, дори само едно изречение, колкото да разбере, че е жив и все още диша. Разхождайки се по парижките улици, точно когато се предполагаше, че трябва да е погребението му, виждаше името си на първите страници на вестниците, с огромни черни букви, оповестявайки тъжната новина. Толкова ли беше фрапиращо? Наистина ли щеше да е така?
Животът му сякаш за миг се бе преобърнал, отново и отново. Не спираше шеметно да го обърква, разклащайки и без това нестабилната му психика. Усещаше как вече не издържа да тъне в неведение, задушаващото го мълчание от страна на баща му, направо го побъркваше. Бяха се чули само веднъж и то се бе наложило да е от уличните телефони, така че никой да не може да засече разговора им. Дори Крисчън, който никога не бе живял по този начин, трябваше да нощува в някакъв двузвезден хотел, който нямаше даже кабелна. Как човек се приспособява от лукс към нещо подобно? Точно никак.
Болеше го, изпепеляващата болка обхващаше цялото му съзнание, всеки път, когато съзнанието му се връщаше към Ана. Ако обстоятелствата се бяха стекли както бяха по план, сега вече трябваше да се намират на някой екзотичен остров, а вместо с 'госпожице Стийл' щеше да се обръща към момичето си с 'госпожо Грей'. Всяка мисъл, която се прокрадваше в ума му, сякаш нарочно го караше да стиска зъби и едва да сдържа крясъка си. Знаеше, че е за малко тук, но как се предполагаше да издържи?
В крайна сметка, правейки си съпоставка с всичко, за първи път бе осъзнал колко много обича семейството си. Въпреки различията си, въпреки факта, че бе преживял толкова много като малко дете .. Нямаше думи, с които да може да се отблагодари на майка си и баща си. А този нов, пресен белег, който бе толкова близо до сърцето му, щеше винаги да му напомня за това. Той не се сравняваше с всички останали, които му носеха само кошмари .. Този белег беше различен. Той бе онази безценна монета, която щеше да му подсказва как би се чувствал ако бе загубил сестра си.
-Господин Бенет, приятен полет.
Мислите му бяха сепнати от мелодичния глас на нагледно младото момиче, което му подаваше билета и се усмихваше лъчезарно. Бенет. Трябваше да си смени името дори и макар тези изминали седмици, все още не можеше да свикне. Кимна, присвивайки устни и се запъти към коридорчето, където останалите пътници вече влизаха. Не можеше да повярва, че някога щеше да му се наложи да пътува в трета класа. Още от полета му от Сиатъл до Париж се бе заклел, че повече няма да се качи в подобна мизерия, но явно сега отново се налагаше. Нали уж имаше следа от онова копеле, защо баща му го бе накарал да изтърпи този ад отново?
Настани се до някаква стара бабка, облегна глава назад, а малка усмивка заигра на устните му. Щеше да ги види ... всички. Семейството му, Ана .. Да, щеше да я прегърне, да я усети близо до себе си, да вдиша дълбоко от аромата й. Беше като наркоман, изпаднал в абстиненция. Знаеше, че това щеше да е най-фрапиращият момент за всички, но се надяваше след години да се усмихват на тези случки.
Разпокъсан измежду тревожните и трепетните си мисли, заспа дълбоко, за първи път спокоен и дори не усети кога пилотът обяви, че се намират над Сиатъл. Ах да, неговият Сиатъл. Неговото царство. Още докато се приземяваха можеше да види Ескала, сградата на компанията му и всичко останало, което му бе до болка познато и близко.
Влезе в апартамента си бавно, сваляйки шапката, която криеше самоличността му. Беше тихо, смразяващо пусто. Със сигурност някой бе идвал тук да чисти, не виждаше и прашинка по мебелите. Докосна с пръсти плота в кухнята, опитвайки се да се завърне и духом в дома си, не само тялом. Всичко това му липсваше, а уж не бе минало чак толкова време. Съблече якето си, точно когато получи съобщение на телефона си. Значи баща му не бе забравил какво трябва да направи. Е, първо трябваше да се види с нея, а след това да се изправи пред семейството си. Какъвто и шок да преживееха, поне той се бе завърнал.
Вече си бе метнал душ, бе избръснал дългата си брада и когато се погледна в огледалото, успя да види себе си. Истинския Крисчън Грей, мъжът чиято мисия бе да сложи света в краката си. Пристегна вратовръзката и набра номера на Бил, който почти веднага вдигна, имайки напредвид, че нямаше как да има новия му номер.
-Здравей, Бил. Вече съм готов, защо не ме чакаш? - едва сдържа да не се засмее Крисчън, шегувайки се с шофьора си.
Едноминутното мълчание от отсрещната страна буквално го накара да се ухили още повече. Едва ли горкия Бил можеше да реагира по някакъв начин.
-Господин Грей? - шепотът му напомняше за тих повей на есенно листо.
-Виж, аз съм в пентхауса, ще ти обясня всичко. - измърмори, но все още крайно развеселен и затвори.
Да, определено всичко това щеше да се протака доста дълго.
След половинчасовия разговор с шофьора си, който първоначално бе побелял като листо, вече пътуваха за ресторанта. Говореха свободно в колата, което никога не се бе случвало между Грей и някой от работниците му. Трябваше да обясни надълго и нашироко защо всъщност бе 'възкръснал' и факта, че Бил бе така въодушевен да го види жив, го караше да се усмихва.
Слезе пред ресторанта, разпореждайки отново в добрия стар стил 'Грей' и се запъти към входа, където хостесата определено пребледня още повече и едвам успя да го поздрави с 'Добър вечер'. Добре де, цял Сиатъл ли знаеше, че той не бе сред живите? Запъти се към затънтената маса, като още отдалеч успя да различи слабата фигура на неговото момиче .. По дяволите, та тя буквално се бе стопила. Приближи се бавно, като тя дори не вдигна поглед да го погледне, когато се настани срещу нея. Знаеше, че със сигурност щеше да изпадне в шок, когато го види, но въпреки това той бе тук .. бе с нея.
-Здравей. - прошепна тихо и се сдържа да не я докосне.

Let your soul catch the feeling let me know when you feel it beautiful and revealing when love gets control let your heart take a beating let it pound with the rhythm.Hear the sound and be willing to just let go I got a feeling tonight if we give in let it just take us the music will guide us. Baby where we find it whenever we lost it the power of love again.

Ана просто седеше там и чакаше, а вече всичко около нея я задушаваше, имаше чувството, че иска да диша, а нямаше да успее.Просто имаше чувство, че тази неизвестност ще я довърши и както се бе вгледала в салфетката когато изведнъж дочу дрезгав глас, идващ от по-малко от метър от нея и по цялото й тяло премина гореща вълна. Сините й ириси се впиха в лицето на мъжа пред нея, а на лицето й се изписа шока, който изпита. Ана изглеждаше така, сякаш е видяла призрак.
- Крисчън?! – името му се откъсна плахо от розовите й устни, а на лицето й се изписа широка усмивка, наподобяваща щастие. Не й пукаше дали съзнанието й си прави шега с нея или бе реалност, просто се вкопчи в образа му и остана загледана в него. Сърцето й заблъска още по-силно в гърдите й, придаваше й усещането, че всеки момент ще изскочи от тялото й. Брюнетката сякаш усетила прилива на енергия и жизненост в себе си но не откъсна очи от него, дори не се изправи. Преглътна буцата, заседнала в гърлото й, а тънките й пръсти се пресегнаха към лицето му. Нежното докосване до копринената му кожа я накара да настръхне. Устните й се разтвориха в знак на изненада
- Но… как е възможно? Сигурно това е поредния трик на съзнанието ми.– гласът й наподобяваше ангелска песен, звучеше нежно и несигурно. Все по-сигурно започваше да си мисли, че халюцинира, но единствено топлотата на кожата му я караше да бъде сигурна, че всичко това е реалност. След като осъзна колко втренчено го гледаше, Ана рязко дръпна ръката си, лишавайки се от неговата близост и облиза пресъхналите си устни. Захвана кичур от косата си и го постави зад ухото си. Отмести погледа си от него, а сякаш всички онези събития се завъртяха отново в съзнанието й, това не можеше да е истина просто всичко това, я караше да си мисли, че буквално е за някой психо диспансер. Но просто някак си, спомни си как си бе тръгнал , а след това се оказва и че смъртта си е инсценирал...
-Наистина, Крисчън как посмя.. как посмя да го причиниш всичко това със смъртта си, майната ми на мен, ами на семейството си? Ти наистина мислиш, ли че всичко което се случи последните седмици е нормално, защото аз категорично мисля, че всичко това е глупост.. – преглътна леко като поклати глава и въпреки, цялата лъжа която бе сътворил, толкова добре, че никой да не разбере наистина какво се е случило, сега.. сега тя все още продължаваше да седи там с него, взирайки се в очите му, търсейки причината за всичко това.. За това да излъже семейството си, нея,.... знаеше причината за бягството от сватбата.. Елена се бе погрижила да й обясни всичко толкова ясно след „погребението” му, но сега какво трябваше да направи. Какво значеше всичко това? Момичето преглътна и отново го погледна като притвори очите си и въздиша, замисли се колко отдавна не се бе вглеждала именно в тези две очи... колко много й беше липсвала, след всичко случило се имаше чувството, че има нужда само от това да го докосне отново. Но седеше като замръзнала..
-Защо? Защо трябваше да го правиш? Как можа, наистина... всичко друго бях очаквала, всичко друго можех да очаквам от теб, но това.... Това Крисчън, вече е прекалено, прекалено трудно и някак невъзможно. А дори да седиш сега тук пред мен... въпреки, че те докоснах имам чувството, че не е реално и след по – малко от минута ще се събудя и ще разбера, че те няма, че не си тук... а повярвай ми тази мисъл ме ужасява... – изговори всичко толкова бързо на няколко места си поемаше глътка въздух и въпреки това всичко това, беше толкова истинско, колкото й да не й се вярваше. Взирайки се в него, Ана не издържа и се изправи все още гледайки го, чудеше се дали да си тръгне? Можеше ли да го направи, да си тръгне отново когато сякаш бе възкръснал.. Пое си дълбоко въздух и точно когато си мислеше, че ще си тръгне тя се обърна и вглеждайки се в него, някак си не можеше да позволи отново да изчезне, като песъчинка, не можеше да му даде да се изниже отново между пръстите й, когато беше толкова близо. Приближи се и просто приклекна до него, като вдигна главата си към лицето му и се гледа в очите му, прехапвайки устна.
-Не можеш да си представиш какво ме накара да изпитвам, не можеш да си представиш колко много ми липсваше... – прошепна някак смирено момичето, докато не откъсваше очи от лицето му, сякаш отново и отново се убеждаваше, че той е там и е реален.

Не беше като да не е очаквал същата реакция. Още с решението да инсценира смъртта си, знаеше какви ще бъдат последствията. Но въпреки всичко, предпочиташе да го разпънат на кръст от въпроси и обвинения, отколкото някой от тях да бъдет убит. Защото именно това щеше да рискува, ако си бе останал в Сиатъл. Заплахата не е била само за него, а за всеки, който му бе близък, включително и всички онези хора, които работеха за него.
Виждаше паниката, объркването, въпросите в очите й. Имаха цяла нощ на разположение, само се надяваше тя да му даде шанс, да й обясни за всичко. Не само тя бе страдала по него, самият той се бе разпокъсвал всеки божи ден. Не бе минало и минута, в която да не се сеща за очите й, за устните й .. за всичко, което е просто нейно. За това как само това бе чакал, да се върне и да я усети близо до себе си. Та, по дяволите, едва издържаше когато бе на работа и не я виждаше по цял ден, то какво остава когато се налага да бъде далеч със седмици?
-Още когато се запознахме те предупредих. - тихо, но с твърд глас промълви Крисчън, втренчен в очите й - Животът ми не е нормален и никога няма да бъде. Не очаквай това от мен .. Мислех, че го знаеш.
Поклати глава и преглътна, а когато сервитьора тръгна да се приближава към тях, Грей просто вдигна ръка да го спре.
-Ще ти обясна всичко, просто ми дай шанс.- протегна се да я докосне, но сякаш се отказа и прибра ръката си обратно - Ако искаш никога повече няма да се приближа до теб. Това е единственото, което искам. Шибан шанс.
Всяка дума излизаше бавно, откъсваше се измежду устните му, но сякаш оставаха да висят някъде в пространството. Ами ако никога не се бе връщал? Как ли баща му щеше да живее с тази мисъл? И именно тогава го повали и тази мисъл, как можеше да бъде толкова глупав? Едва сега осъзнаваше през какво е трябвало да премине този човек, да вижда как семейството му оплаква изгубения син .. а той всъщност да е жив, да е някъде отвъд океана. А баща му е трябвало да споделя мъката и скръбта, да бъде задкулисен актьор .. Всичко беше толкова завъртяно и объркано, че в един момент му се искаше да натисне бутона 'стоп' и всичко това да приключи. Да слезе от тази шеметна въртележка, която караше вътрешностите му да се бунтуват.
Седеше и просто я наблюдаваше, попиваше всяка една извивка от лицето й. Дори и да отдалеч й се радваше, поне знаеше, че е жива и здрава, макар и физически доста слаба. Изпитите й скули сега бяха още по-очертани, но това не пречеше на блясъка, който струеше от очите й. Красотата й бе непокътната. Усмели се и отново протегна бавно ръка, докосвайки с пръст брадичката й, сякаш само за това бе копнял. За едно докосване, да се увери, че вече се намират в една стая, на един и същи континент.
-Знам колко ти е било тежко. - прошепна и отвърна глава настрана, вглеждайки се в някаква странична точка - И на теб, и на цялото ми семейство. Но само така можех да ви предпазя. Ако трябваше наистина нямаше никога да се върна тук, но не издържах. Не издържах да бъда далеч от теб. Бях жив, но не живеех.
Гласът му бе толкова тих, че сякаш говореше повече на себе си, отколкото на момичето срещу него. Толкова много мисли отново се бяха впили в съзнанието му, че терапевта му доста дълго щеше да се наложи да работи с него. Не знаеше как досега не бе отприщил старите си демони, нали уж така ставаше? Малко по-тежки психически натоварвания и всичко излизаше наяве? Но явно годините на терапия си казваха думата и вече бе далеч по емоционално стабилен, отколкото преди.
-Трябва да посетя семейството си, те не знаят за това. Само баща ми. - сякаш се бе усетил, прокашля се и проговори по-силно - Ела с мен. После ще отидем при езерото, нашето място Ана, където ще имам цялата нощ да ти обясня всичко. Не те заслужавам, знам че за теб има далеч по-подходящи мъже, но ... Имам нужда от теб.
Най-искрените думи, които някога бе изричал. Много по-скъпи и ценни за него от просто 'Обичам те'. Признаваше слабостта си, за първи път в живота си. И нямаше да се отметне от думите си, той никога не го правеше. Беше готов да приеме, ако Ана не искаше повече да бъде с него. Но единственото, което искаше беше да си изяснат всичко, а след това .. След това можеше да я пусне да си ходи. Никога нямаше да я задължи да остане, не и след като сега бе придобила пълна представа за живота, който живее. Не искаше и да си помисля, ако тя реши да се разрови още по-надълбоко. Защо бе избрал да съсипе живота на едно младо момиче, чийто живот едва започваше?

Like a fool I've trusted you,

now I wanna leave but I'm lost somehow I can't break away although I've made up my mind my heart is refusing me---------

Ана си спомни онзи ден отново, онзи ден в, който бе разбрала, че го е загубила за винаги, спомни си колко често ходеше на гроба му, говореше му така, сякаш можеше да я чуе, обичаше да му разказва онова, което й се случваше въпреки, че нищо не се случваше, търсеше неговата подкрепа и одобрение, но единственото, което чуваше бе покъртителната тишина, която бавно я убиваше. Измъчената й душа се луташе измежду хилядите въпроси, които тя си задаваше. Какво щеше да е, ако онзи ден бе прочела онова писмо, какво щеше да е ако не си бе тръгнала от сватбата им, ами бе останала, всички тези въпроси... И колкото и да се опитваше да си спомни какво бе онова усещане, което чувстваше всеки път щом го погледне в очите, бе невъзможно. След загубата му, светът сякаш бе станал сив за нея, точно така както той описваше своя собствен свят сив, студен и мрачен.
Нямаше причина да се усмихва, нямаше я нейната надежда и сигурност, нямаше го и заразителния й смях, който успяваше да стопи всяко ледено сърце. Времето минаваше, но тя сякаш бе приклещена в мига, в който научи, че него вече го няма измежду живите. Онази тъпа болка, която изпитваше, бе способна да я подлуди. Ана тръсна леко глава осъзнавайки, че той бе тук сега.. беше при нея.. въпреки всичко той бе там... Попивайки думите му, момичето осъзнаваше, че той беше абсолютно прав, още когато се бяха запознали той я бе предупредил, много добре знаеше, и се бе съгласила с всичко, но точно това не го бе очаквала. Може би поне не и по този начин.
-Да знам, какво си ме предупредил, за това, но виждаш ли малко или много не очаквах нещо такова Крисчън – заяви му Ана, сякаш с връщането му, се бе върнала и онази жизнена енергия в тялото й. Обичаше го, да все още... а това, че той имаше нужда от нея, беше едно толкова красиво чувство, което стопляше душата й, по един нестандартен начин, който сякаш не можеше да разбере. Но й харесваше и го искаше.. Искаше някъде дълбоко в себе си да му даде този шанс, да му позволи да й обясни всичко, да асимилира действително защо бе направил всичко това.
Може би точно от това имаше нужда в момента, за да вземе онова свое решение, от което щеше да зависи това дали ще остане до него. Просто искаше обяснение, обяснение за всичко случило се. А дори не искаше да говори за случилото се на онзи техен ден, или по – скоро на деня, който трябваше да е техен. Преглътна леко и вдигна очите си към него, какво можеше да му каже, как можеше да му откаже, когато бе отново толкова близо до нея и въпреки ината си, тя не можеше да не признае, че бе искала само това последните няколко седмици, да е отново близо именно до този мъж, какъвто и да беше, дори да не бе правилния за нея, тя имаше нужда именно от него. Въпреки всичко, той я познаваше по-добре от всеки друг и знаеше какво харесва, какво я изнервя, какво я кара да се усмихва и какво я натъжава. Момичето преглътна леко и прехапа устната си..
-Добре, ще имаш своя шанс Крисчън, но този път не го пропилявай, защото повярвай ми изчерпах се. – заяви му момичето, като се опитваше да запази онези чувства в себе си, поне за сега, поне до момента, в който той не й разяснеше всичко тя не се отпуснеше отново оставяйки се на свободата да го докосне, да усети кожата му близо до своята и да вдиша онзи аромат, който дори сега се носеше от него, онзи който никога нямаше да забрави.
Аромата, който я бе преследвал дори в сънищата й. Но сега знаеше, знаеше че колкото й да се опитваше, тя нямаше да може никога да се отдалечи от него, винаги щеше да се връща, каквото й да ставаше, не зависимо какъв беше тя го обичаше, имаше нужда да е с него, защото когато го нямаше сякаш слънцето липсваше в нейната планета.
-Ще говориш със семейството си... и след това ще идем там..защото не само ти имаш нужда от мен Крисчън.. – опита се да се усмихне, но това никак не стана трудно при спомена, за нощта когато я бе завел именно на онова тяхно местенце, там сякаш бяха сами в собствената си реалност и никой не ги закачаше, не им пречеше...Сините й ириси се срещнаха отново с неговите, а това я накара да се усмихне нежно, сякаш не го бе правила от векове

Must Be Dreaming,

for i don't fall in love lord oh pinch me to wake me open the doors as long as i'm losing it completely---------

Сви устни, сякаш бе изпитал някакво неприятно чувство отново, и се изправи, подавайки ръка на Ана. Докосна кокалчетата й с устни и под въпросителния поглед на хостесата, излязоха навън. Крисчън извади телефона от джоба си, набирайки номера на Бил. 'Вечерята' бе в пъти по-кратка, отколкото предполагаше. Но определено не му харесваше факта, че Ана бе отслабнала толкова много. А какво щеше да е ако наистина беше умрял? Толкова ли нямаше кой да се погрижи за нея?
Обърна я към себе си бавно, докосвайки отново брадичката й и я накара да го погледне. Осъзнаваше колко много му бе липсвала, но преди да си позволи по-голяма близост, искаше да разбере какво мисли тя. В крайна сметка, в момента не бяха никакви. Намираха се на някаква граница, на някаква везна, където и най-малката погрешна стъпка, можеше да се наклони в грешната посока. И той щеше да е единствения отговорен за това, поне така се чувстваше.
Устните им бяха на сантиметри един от друг, но никой не помръдваше. Просто се гледаха, така откъснати от заобикалящия ги свят. Сякаш комуникираха само чрез очите си, синьо срещу сиво. Грей усещаше онова електричество между тях, така силно и завладяващо, че ако Бил не ги бе прекъснал, то определено нямаше да издържи още и минута.
-Нека минем преди това през някое заведение за бързо хранене.- делово изтъкна, докато отваряше вратата на джипа и двамата се настаниха на задната седалка - Ана трябва да хапне нещо.
Крисчън Грей и бързо хранене? Трудно съвестими в едно изречение, но в крайна сметка така бе живял през последния един месец. Трябваше му време да се приспособи към стария си начин на живот. А погледа, който метна към Стийл, я накара да разбере, че няма да приеме 'не' за отговор. Ако трябваше насила щеше да я нахрани. Посегна да хване ръката й, премествайки я върху бедрото си и нежно започна да шари с пръсти върху дланта й, облягайки се назад. Вгледа се в прозореца, към светещия Сиатъл, който изобщо не се бе променил. Но каква промяна можеше да очаква за няколко седмици? Това, че неговия живот се бе променил, не означаваше нищо. Той бе просто една малка част от огромната вселена. Нищожество. Да, май именно така се определяше. Веднъж бе така, после иначе. Веднъж иска да е с Ана, в другия момент решава, че не е достатъчно добър за нея. После нещата отново се преобръщаха. Но самият факт, че го осъзнаваше, не беше ли една стъпка напред? Или може би две назад. Не знаеше и точно това го караше да свива устни недоволно, преосмисляйки отново и отново едно и също.
След като Бил бе спрял и бе взел някакъв хамбургер за Ана, вече пътуваха към имението Грей. Крисчън наблюдаваше Стийл, която изобщо нямаше намерение да опита от храната, присвивайки очи срещу него. Да, с усмивка отбеляза Грей, поне това не се бе променило. Но в крайна сметка не му беше до кавги, познаваше я прекалено добре. Щеше да усети апетит, едва когато разнищи историята до край и може да си поеме глътка въздух. Или бърз секс маратон? Да, това определено щеше да се впише. Тръсна глава, скарвайки се на собствените си мисли и отново се загледа напред.
Точно когато стигнаха високите порти на имението, Крисчън се обърна към Ана и тихо промълви.
-Просто помисли дали наистина искаш този живот, Ана. - хвана кичур коса и го премести зад ухото й, докосвайки с палец врата й - Аз съм готов да те пусна, само ако кажеш. Не искам повече да бъдеш въвличана в това. Не го заслужаваш.
Сви устни, подсмихвайки се печално и отвори вратата, помагайки й да слезе. Знаеше, че 'купона' тепърва щеше да започне, цялото му семейство си бе вкъщи.

Like a fool I've trusted you,

now I wanna leave but I'm lost somehow I can't break away although I've made up my mind my heart is refusing me---------

Усещаше онези пеперуди в стомаха си отново седейки толкова близо до него, но сякаш това не й правеше особено впечатление, не в никакъв случай не го казвам в лошия смисъл.. Ана просто искаше първо да чуе какво има да й каже, а след това да вземе онова решение един път за винаги сама за себе си. В действителност беше се уморила от това.. беше се уморила от това, да взима това решение отново и отново.Качи се в колата, и докато чувстваше как ръката му придаваше онази нежност и топлина на нейната я караше да се почувства у дома, сякаш той беше нейното пристанище, където най – накрая можеше да пусне котва без да се притеснява, че ще бъде отхвърлена. Ана въздъхна когато сандвича й бе връчен отново се започна с яденето...да ама Ана не изгаряше от желание да яде.. не наистина беше загубила всякакъв апетит,още тогава. Но какво можехме да направим ние.. Искаше да извърти очи на неговото присвиване, но не можеше беше й достатъчно, че трябваше да води онзи така наложителен разговор, за да се скара по някакъв начин сега с него. Момичето поемаше всяка негова дума, замисляше се наистина над всяка една, без да си позволи просто да я чуе и да я изтрие от съзнанието си, защото действително искаше да се замисли над това, въпреки че както всеки път бе сигурна, какъв щеше да е отговора й, защото тя искаше да бъде с него, винаги бе искала да бъде с него и по никакъв начин най – вероятно решението й нямаше да бъде променено. То никога не се променяше, колкото да въртеше и да сучеше, колкото и да го осмисляше винаги се връщаше на единствения отговор, който можеше да даде. Тя щеше да е с него... не зависимо от всичко, той й бе позволил да види онези неща в него, които не бе дал на никого, бе й дал нещо, което не можеше да намери.. тя имаше нужда от този мъж, а не само той от нея.. а тя толкова бързо се бе привързала към него, би дала всичко за него, въпреки че винаги му противоречеше, държеше на своята дума, толкова колкото й на неговата.
Корема й се сви леко когато видя имението, последния път, в който бе идвала тук сякаш беше толкова отдавна, сякаш бяха минали векове от онзи ден.. знаеше, че сега семейството му щеше да изживее същия шок, който самата тя бе изживяла. Все пак да видиш псевдо мъртвото си дете, не беше лесно. Да си мислел през всички тези седмици, че сина ти лежи някъде под студената почва, а в действителност той да се е крил, за никого нямаше да е лесно. Момичето се обърна към него и облиза леко устна си като притвори за миг очи.Не искаше да я пусна, искаше да я държи в ръцете си и да не я пуска да си отиде, защото колкото повече време прекарваше отново с него, толкова повече искаше да е до него.
-Ще си помисля, обещавам. – каза му тя, като леко докосна с пръсти скулите му, сякаш толкова дълго време не го бе правила, сякаш не бяха минали просто седмици , а години..от както го бе докосвала по този начин, опита се да се усмихне леко и поклати глава подсмихвайки се.
– Знаеш ли винаги си ме изумявал, с тези неща, Крисчън.- започна Ана, като издиша лекичко.
-Кога най – накрая ще спреш да решаваш кое е добре за мен, кой е достоен за мен и какво заслужавам или не заслужавам, мисля че това решение е лично мое, а не твое. Мисля, че сама за себе си знам, кое е добре и кое не. – поклати глава, наистина й бе писнало всички да й казват според тях, кое е добре за нея и кое не.. никой да не й оставя сама да реши, кое е най – доброто за собствената й личност.

Must Be Dreaming,

for i don't fall in love lord oh pinch me to wake me open the doors as long as i'm losing it completely---------

» ||Frida Gustavsson|| 22|| Citezen|| Alina Melrose now; Anna MacNoa; OPEN