Нощен клуб ''Rome''

Той беше много по- висша форма в този бизнес от дилър, да всички знаеха кой е Лекс Левис, Всички бяха запознати с тиранията му и със сигурност нямаше по – гадно същество занимаващо се толкова години с този бизнес... Лекс стоеше почти на върха на хранителната верига в този бизнес в цял свят и единствения по- успял и по- високо стоящ от него беше Виктор Карпович, който не упражняваше чак такова влияние в тази част на света, макар да не се лишаваше от него и честичко да командваше Лекс без право на възражения... така де, ако Левис искаше да живее, може би беше по- добре да го послуша и тайно да препсува до девето коляно цялата му рода, а защо пък да не минеше братовчедка му, Зоя Романова си беше чисто удоволствие и определено се даваше лесно на всеки мъж.. А кой отказваше на Лекс? Никой.
Татуировките по врата му изпъкваха на фона на светлата кожа и се очертаваха по релефа на мускулите му, светлите му очи предизвикваха нещо повече от трепет в женските тела от обикновеното. Притежаваше възбуждащо и силно изразено излъчване, предизвикваше сексуални тръпки по тялото на партньорките си, дори още преди да ги беше докоснал, сякаш правеше секс с очи.
Но тази вечер бе отказал прекомерната наличност на женски тела, запазил сепарето за себе си и своите подчинени с няколко специални, танцуващи дами. Но пък се оглеждаше на около за една специфична девойка, която той така обичаше да тормози, знаеше че Савана идва точно и именно в този клуб продаваше стоката си. А той искаше да наблюдава своята любимка, която така сладко го ненавиждаше.. Харесваше му отвращението, което намираше в очите й, но ако не беше той, кхъм какво щеше да е тя в момента? Може би щеше да лежи до някоя кофа за боклук? Най – вероятно.Но дори дамите, който така сладко
кършеха снаги по масите и пилоните, предлагаха силни гледки само за любители и знаеха как да продават телата си, а когато го направеха, изчезваше по един господин от компанията, заедно с някоя по стаите на клуба, да имаше и такива.. Всичко имаше тук и именно заради това Лекс Левис, обожаваше този клуб..Но както казахме, в момента беше много по завладян от намирането на Савана, може би щеше да й даде едно голямо „Браво” за добрата й работа?
Левис пиеше кротко силното си питие и разиграваше покер с противниците си. Мускулите по лицето му не мръдваха дори и не издаваха нито една емоция, което го правеше същински печеливш и в същото време понякога губещ. Усмихна се, когато обърна двете аса в ръката си и равнодушно придърпа всички чипове към себе си.
- Честито, господа, този път загубихте! - оповести той, но очаквано девойка на бара успя да привлече вниманието му, забеляза дяволитата усмивка покачила се палаво на лицето й, което го накара да оближе леко долната си устна, е Савана определено пасваше идеално на тази обстановка, виждайки как се усмихваше на няколко господа успявайки да продаде явно всичко. Защо ли не се съмняваше в нея?. И това го накара просто да привика едно от момичетата, като я дръпна в скута си, и хвана един не мирен кичур от косата й увивайки го около пръста си, той и прошепна в ухото да иде и да покани именно Савана на масата им, а след това я бутна от скута си, като я тупна леко по дупето и я наблюдаваше как отива към бара..Странно, колко странно.

Савана бе абсолютен професионалист в това, да не й пука какво точно пробутва на клиентите си. Не смяташе, че трябва да ги съжалява или сама да поема някаква вина за дето се тровят с тези гадости. В крайна сметка, тя ги продаваше, ни нито за миг не си бе помисляла да вкуси някое от тях. Толкова пъти беше гледала как красиви момичета погубват красотата си твърде рано, само защото някой им бе казал, че е "много яко да опиташ". Никога не минава с един път, идва втори, трети, после се пристрастяваш и така ставаш редовен клиент на подобни барове. Е, Савана не можеше да се оплаква от факта, че толкова голяма част от младежите биваха изкушени от стоката й, все пак ако не бяха те, тя нямаше да има покрив над главата си.
В рамките на може би двадесет или тридесет минути, Савана бе наобиколена от хора чийто лица не поглеждаше - виждаше единствено ръцете, които й подаваха свити на руло пари, а тя от своя страна само бръкваше в чантата и така малко по-малко тя олекваше. Когато приключи със стоката се отдръпна от тъмния ъгъл и се насочи към бара. Искаше да изпие едно малко, да почувства парливия "сок" по гърлото си и аромата на уиски. Не пишеше, отбягваше алкохола, но в нощи като тази не можеше да не си позволи поне едно питие имайки предвид колко работа бе свършила за кратко време, а и уискито най-накрая щяха да премахнат вкуса на боса й от устните.
- Джей, дай ми едно малко - кадифеният й глас не остана не чут и малко след като бе поръчала, чашата й с кехлибарна течност бе пред нея. Момичето въздъхна и отметна буклите си назад, след което отпи от чашата и докато преглъщаше задържа устните си върху стъклото. Дори за миг в този момент на разсейване, Савана не бе забравила да стиска здраво чантата в скута си, все още приемайки я като нещо далеч по-скъпо от собствения й живот.
Докато се наслаждаваше на прочистващата течност усети тежък женски парфюм до себе си, по-близко отколкото допуска хора в личното си пространство. Преди да се обърне с възможно най-заплашителния поглед, който притежава, някой я побутна по рамото и тя се завъртя върху стола си.
- Лекс те вика - изговори с голяма доза раздразнение тя, като изобщо не поглеждаше Савана в очите и нервно тракаше с крак по пода.
Савана се стегна върху стола, а през погледа й преминаха няколко различни нюанса настроение - от непривързан, премина през доза страх, което накара гърлото й рязко да пресъхне, после обаче доста бързо момичето лепна нормалната за нея безчувствена гримаса и се огледа. Очите й не се плъзгаха дълго из заведението, бързо успя да намери в кой ъгъл се намираше любимото сепаре на боса й.
- Идвам - тихо промълви тя, след което обърна на екс последните две глътки от уискито си и се изправи.
Крачките й бяха премерени и твърди, нито за миг не се поколеба докато си проправяше път през тълпата към Лекс, който я гледаше право в очите. Колкото и да й се искаше не можеше да отмести поглед от неговия, само вървеше гордо и силно стискаше чантичката си.
- Викал си ме - не поздрави, излишно беше, предпочиташе да си дойдат на думата и тя да продължи с вечерта както на нея й се искаше.

Изостави картите си някак припряно, но всяко следващо негово действие беше все по- естествено и по- естествено. Пресегна се и отпи голяма глътка от питието си, докато я преценяваше с поглед, вперен в очите й.
Всъщност очакваше тази жена да има доста по- голям потенциал, отколкото показваше. Не вярваше да е толкова плоско интелигентна, но вероятно, ако беше наистина такава, то криеше специален потенциал дълбоко в себе си. Затова можеше да провери до къде ще стигне, харесваше му нрава й, ако не му беше интересна, до сега да й беше причинил нещо наистина лошичко. Подсмихна се дяволито повдигайки едната си вежда и въобще не обърна внимание на въпроса й. Той беше този, който задаваше въпросите, а не тя. А й не я бе викнал, за поредните обяснения.. И протегна едната си ръка дърпайки я рязко пред себе си.
- Остроумието на една жена да не би да е бонус от заведението, госпожице Савана? - повдигна веждата си любопитно и остави чашата си на масата за покер, това движение притисна тялото й между неговото и ръба на масата.
Пръстите му случайно се намериха на рамото й и с връхчетата на възглавничките си, той рисуваше кръгчета, но не пръстите му предизвикваха желание, а погледа му- малко ленив, но възбуждащ, дори притесняващ околните и самата Савана. Така умееше да гледа Лекс- без капка свян и срам. Пухкавите му, мъжки устни, доста тренирани и в бой и целувки, бяха изкусително свити.
- Виждаш ли, бебчо, факта, че не можеш да ми предложиш друго, освен плоска и първична страст, изпълнена с омраза, ме привиква, да продължавам да бъда още по лошичък с теб. - дрезгавия му глас достигна до слуха й и го погали, но по- забележителна беше интонацията и тембъра му, отколкото каквото и да било друго. Извъртя очи, като се облегна отново на сепарето, а ръцете му намериха място на облегалката, като я гледаше изучаващо
-Мисля, че тази вечер се справи повече от добре, защо пък да не получиш и ти една хъм..как да я наречем? Почивна вечер? – дали пък не й предлагаше да направи едва ли не сделка с дявола? Все пак това беше Лекс Левис, а не кой да е и нищо добро нямаше в думите му, колкото й чисти да ви звучаха..
Да за съжаление, е точно така, колкото й да ни си иска той да е малко по – добричък, се оказва, че е все по – лош и по – лош. Но не го винете много, живота го направи такъв. Едва ли някога е искал да е толкова лош, но отнемането на Алена, беше довело до това, да тогава беше най – обикновен трафикант, даже бе готов да се откаже, заради Али.. но живота му изигра много лоша шега, а това никак не се хареса на нашия господин и той се превърна в нещото, което е днес.
Но както й да е вас не ви интересува Лекс, толкова колкото Ви интересува сигурно, дали имаше черни помисли зад предложението му отправено към Савана. Изчакваше я с очи, присвивайки ги леко от време на време, а през останалото, дори не му правеше впечатление какво друго се случва около него искаше да чуе отговора й. И да бъдете сигурни, че зад думите му както винаги се крие нещо по – различно от начина, по който звучаха и стигаха до слуха Ви.

Челюстта на Савана се бе стегнала, стискаше силно зъби и седеше на тръни, сякаш знаеше че всеки момент ще се случи нещо лошо. Знаеше потенциала, който криеше боса й, рядко - дори никога, не прощаваше, искаше работата да се върши стриктно и по неговите правила, а ако не станеше така, то бързо се прощаваш с живота си. Истината бе, че малката никога не можеше да му се отблагодари достатъчно, че бе спасил живота й - в момент, в който се търкаляше в калта, когато пред нея се виждаше единствено живот кат леко момиче, се бе появил Лекс с предложение, което тогава й се стори повече от приемливо. И все пак тя беше едва на 16 години, трудно можеше на тази възраст да прецени кое е правилно и кое не, виждаше единствено работа, с която успяваше да преживее деня, прибираше се всеки ден на топло и макар да заспиваше сама с оръжие под възглавницата, не можеше да се оплаче от живота, който шефа й й бе подарил. Колкото и зъл да бе, винаги я пазеше, винаги имаше някой зад гърба й и знаеше че когато се прибира сама посред нощ може да го прави спокойно, защото някъде там на метри от нея винаги имаше някоя от мутрите на боса й, които я наблюдаваха.
Наблюдаваше очите на шефа й, беше изключила всичко около себе си и бе нащрек за всяко едно негово действие, сякаш опитвайки се да го предвиди за да реагира преди него. Искаше да изпревари действията му, да го изненада, за да разбере той най-накрая с кого си има работа. Явно му харесваше начина, по който Савана хем го боготвореше, хем до полуда го мразеше - две чувства, които вечно се бореха в тялото на малката и тя трудно успяваше да ги овладее. Понякога го гледаше с отвращение и погнуса, мислеше си колко още на лош може да се направи, в следващия момент го издигаше на пиедестал, сравнявайки го буквално с Бог.

Въпросът му не само я изненада, но и дълбоко я накара да се замисли. Почуди се къде се крие уловката и какво друго трябваше да направи за въпросната "почивна вечер". Такава не бе получавала до сега, дните й така се бяха объркали, че понякога забравяше какво е да види слънчева светлина. Работеше до посред нощ, после лягаше и не можеше да отвори очи докато навън не се мръкне, когато отново започваше работната й вечер. Получаваше се един непрестанен монотонен и уморителен кръговрат, в който малката така беше потънала, че вече й се губеха дни и моменти. Понякога съществуваше само една паралелна вселена, в която тя вършеше едно и също нещо, минута след минута и така и не се виждаше изхода от т.н. порочен кръг.
- Къде е уловката? - осмели се да попита Савана, като скръсти ръце пред гърдите си опитвайки се да скрие тръпките, които обзеха тялото й, когато очите на Боса отново срещнаха нейните. Лицето й бе застинало в нормалната за нея безчувствена гримаса, която бе усвоила почти перфектно. Рядко изразяваше емоция, в крайна сметка тя само пречеше.

Музиката, в която липсваше дори капка хармония или ритъм, предизвикваше краткотрайни тръпки по тялото й. Предполагаше, че това бе нормалната реакция за всеки човешки организъм, но не забелязваше подобна реакция у околните, които напълно се бяха потопили в алкохолното опиянение. Въпреки че не бе близнала дори капка алкохол, Розали съвсем не се движеше в права линия. Макар и на платформа, високите обувки не успяваха да се задържат и се плъзваха от време на време по полирана повърхност на пода на клуба, карайки я да губи равновесие и да допълнително да се сблъсква с околните. Поне нямаше шанс да се окаже позорно паднала на пода. Винаги се намираше по една мека човешка възглавничка, която да поеме удара и да се изтърси пред нея, ако най-фаталното се случеше. Въпреки неудобното положение увереност не напусна гладките черти на лицето й. Продължаваше да пристъпва към бара с вдигната глава, излъчваща привичната за всяка себеуважаваща се млада жена гордост. Сведе поглед към дясната си китка, докато сядаше на един от онези наистина неудобни високи столове. Ефирният часовник показваше, че бе подранила, но с нейния късмет вероятно не само щеше да е подранила. Черният шлифер от наистина лека материя се свлече от раменете й и намери мястото си на облегалката зад нея, докато поръчваше уиски с лимон и лед.
Съжали за избора си. Можеше да улесни положението и на двамата, ако бе избрала един съвсем обикновен хотел, че дори и апартамента си. Там винаги имаше мини-бар и алкохолът бе подсигурен. Не се нуждаеше от впечатляващите фасони на млад барман, който наскоро е усвоил номера да подхвърля шейк и да прави коктейли, докато плъзга по плота към нея чаша с уиски. Освен това един такъв вариант не изискваше някаква промяна в обстановката. Въпреки това Розали избра един от клубовете, които представляваха арена за изява на подземния свят. Място, където никога не можеше да бъде съвсем сигурна за живота си, но пък имаше ли чак толкова много за губене, че да го мисли?
- Закъсняваш. – констатира, когато чу стъпки за себе си и отпи от чашата си, оставяйки следи от червило по дебелото стъкло.

Избраното от Феликс място - претъпкано, задушно и шумно. Точно по неговите изисквания за отпочиване. В сегашното му настроение не намираше нищо по-хубаво от това, да седне в препълнения бар и да пие , докато обмисля следващата си жертва. Роден да убива, а? Сякаш животът му се крепеше на това - да тренира юношите, да поръчва и изпълва убийства, без емоции и чувства.
Смесената миризма на скъп маков алкохол и цигари се сливаше с любимата му обстановка. Красивите барманки, чиято работа бе да правят колкото се може повече оборот бяха твърде заети с клиентите си, за да видят празната чаша наФеликс, но уви той наблюдаваше тайничко нея.Какъв обрат нали. . Отстрани някой щеше да си каже "Поредния самотник, дошъл сам да пие", но нещата не бяха такива. Защото Феликс можеше да има всяко момиче, когато си поискаше. Просто щеше да сложи онова бяло познато прахче в питието й и прекарва една луда, луда нощ. Но от части, понякога му се искаше да бе просто човек, да се забавлява, както половината хора в този клуб.
Стана му скучно и вече реши, че достатъчно се е позабавил и тръгна към тъмнокоската. Приближи се към нея в гръб, докато не усети до себе си миризмата на силен женски парфюм. Усмихна се докато чуваше думите й, като извъртя леко очите си
- А,защо смяташ, че не бе ти тази която закъсня? - продума той, заглеждайки се в нея възможно най-детайлно погледа му се спусна по лицето й, розовите устни, хитрата усмивка.

Нямаше да отрече – възможно бе. Феликс не бе първият от тези среди, който Розали познаваше. Познаваше тънкостите в характерите им, номерата, които въртяха с цел да привлекат внимание или да бъдат по-неустоими. Разбира се, нарочно или не винаги попадаше в капана. Вероятно просто имаше някаква слабост спрямо този вид държание.
- Като жертва ли да се чувствам или като конкурент? – попита и отпи нова глътка от кехлебарената течност. В следващия момент извърна поглед към него. – Знаеш ли, че нормалните хора умеят да разграничат времето за работа от останалата част от време, с което разполагат. И обикновено когато имаш среща се появяваш независимо дали си пръв или не, а не дебнеш като хищник в сенките.
Опита да се лиши от навика да говори с лек привкус на арогантност, но не успя да го постигне. В действителност наистина не говореше по този начин, с точно тази нотка, но продължаваше да има пиперлива реч на моменти. Такава, каквато не води нищо добро след себе си освен нерви и заплахи, но винаги зависеше от отношенията със събеседника, а с Феликс обстоятелствата значително се смекчаха в нейна полза.