Преди няколко години на някоя не много чест посещавана, кална улица !

Случи се отново . Пак трябваше да се влача по улиците , облечена само с една тънка блуза и размъкнат анцуг , използвайки старата разкъсана жилетката , като яке , опитвайки си да предпазя голите места от кожата ми от ударите на вятъра . Не бях хапвала нищо и коремът ми стържеше , но не можех да се върна отново , в истинският ми дом , поне за тази вечер . Беше доста притеснителен факта, че същество като мен се разхожда само посред нощ, ритайки камъчетата по неравният път, с вече изподраните си кецове, търсейки сухо, място за престой през нощта, което поне малко да можеше да спре вятъра. Улиците бяха толкова пусти, само тихото ми свирукане се чуваше. Хората казват, че музиката плаши страхът и поне според мен наистина бе така. Колкото и храбра да бях и колкото и да се опитвах да не показвам страховете си аз все пак имах такива. Чувството да останеш сам, лутайки си из някоя улица, опитвайки се да си намериш подслон, преди някой неправилен човек да те намери бе просто ужасно. Можех да усетя как сърцето ми прескачаше няколко удара, забавяше темпото си, а при всеки небрежно създаден шум, като например този предизвикан от разнасянето на хартиена опаковка, на някой сандвич изяден преди около може би три- четири часа, караше сърцето ми да препуска толкова бързо и силно, че можех да чуя ударите му в главата си. И да си го представя пред очите си. Окървавено, опитващо се да избяга от нещо, което го гони, но всъщност не съществува...жалка картинка. Не можах да направя поредната крачка и да ритна поредното камъче, защото трябваше да замръзна на едно място и да не помръдвам или всъщност не трябваше, но просто някакъв сигнал за самосъхранение в главата ми казваше...спри, не мърдай, не дишай дори, бъди като всички невидими птички скрили се в гнездата си. И не знаех защо всички хора бяхме така, вместо да бягаме когато ни е страх и когато знаем, че може да ни се случи нещо лошо ние просто стояхме сякаш никой няма да ни види, все едно сме нещо незабележимо. Ами...не народе, ние хората за жалост не сме прозрачни, нито невидими, нито пък можем със щракане на пръсти да накараме някой да си мисли, че не съществуваме. Ние сме просто едни видими същества, който имат наглостта да искат още и още от живота, но въпреки това да не се опитват да си го опазят, ами просто да замръзват щом видят опасност. Но така бяхме устроени и аз и всички други хора. Малък процент би тръгнал да бяга още щом чуе звукът от стъпки и съзре малкото облаче дим образувало си от топлият въздух излязъл от устата на някой, което бавно изчезваше. Еми и аз не бях от този малък процент, така че предпочетох просто да направя едно малка крачка назад, без да се обръщам, надявайки се минувачът да е просто някой, който се опитва да се прибере към топлата си къща пеша, защото на около километър и половина колата му се е заглавила в някоя дупка и незнайно как батерията на телефонът му е паднала и не е могъл да се обади на своята любима съпруга, за да дойде да прибере шибания му задник. Но както във всички нормални човешки истории разказани от някой реалист и сега не можеше точно на най- напрегнатата част от историята да се случи нещо, което се случва в детските приказки, като например това зад храста да изскочи градския музикант с букет в ръка и просто да се окаже, че е търсел някое зайче, за да може утре на обяд да си похапне обилно от това така беззащитно животно. Трябваше да се случи нещо гадно и го предчувствувах, и знаех че никое зайче няма да се превърне в обяд и то през нощта, защото това просто бе невъзможно. Но както вече споменах, в живота няма такива така приятни, отпускащи и изненадващи ситуации. Той бе просто една каша от емоции, малко случайности и няколко щипки удоволствие.И точно затова очите ми бяха длъжно да понесе гледката на непознат мъж .Най- вероятно бе някой бродещ из нощите като мен, търсещ малко останала храна в кофите за боклук, но някак си, въпреки че не можех да доловя добре лицето му, повече ми изглеждаше като поредното богаташче, което след купона, просто не е искало да се прибира при родителите си, който най- вероятно щяха да се опитат да му забранят да излиза, но разбира се, безуспешно. С всяка следваща негова крачка, успявах още повече да си внуша, че е от онези разглезени момчета, който дори не можеха сами да си избършат задника, а чакаха някоя кучка да им го олиже. Висящите дрънкулки на врата му, коженото яке и високите крещящи кецове потвърждаваха още повече думите ми. Но пък не можех да казвам какъв е човек спрямо облеклото и външният му вид. Просто този индивид, със замазана прическа изобщо не беше мой тип и не ми вдъхваше голямо доверие, но въпреки това напрежението в гърдите ми спадна малко, а сърцето ми успя да стабилизира ударите си.