Преди няколко дни /Caroline & Christopher Douglas/

Облаците продължаваха да се трупат по иначе така синьото, лазурно небе, придавайки му мрачен и сърдит вид. Дъждът най-накрая беше спрял, но студът продължаваше да плъзга своите властни ръце наоколо. И все пак този мрачен ден не ме спря да изляза малко на въздух. Не можех да стоя повече затворена между четирите стени. Имах нужда да размисля. Гадното време беше прогонило повечето хора от парка и на мен ми се предоставяше възможността да седна на една от любимите си пейки и да помисля над проблемите си необезпокоявана.
Лошото време обаче не отразяваше настроението ми - кално, мрачно, студено. Напротив. Бях усмихната, въпреки проблемите си. Все още не знаех какво ме беше довело в този град. Нещо ме теглеше насам, но така и не бях разбрала какво е то. Все още не бях открила причината, но знаех, че трябва да съм тук. Че нещо ме зове. Бях преминала през толкова много неща последните години. Проблемите не ме оставяха на мира, а аз се борех и борех..Но вече сякаш нямах сили за повече борба. Исках да върна времето назад. Искаше ми се пак да бъда онова безгрижно десет годишно момиче, живеещо в свой собствен свят, но знаех, че е невъзможно. Вече бях голяма жена, длъжна да се справя сама с всичко.
Мрачните ми мисли продължаваха да се трупат една след друга в главата ми. Не можех да ги прогоня, колкото и да исках. Погледа ми с плъзна по малкото минувачи на около: влюбена двойка, загледана замечтано в небето; възрастен господин, четящ вестник; младо момиче, правещо своята дневна тренировка в парка. Дали и те имаха същите проблеми? Навярно не. Те също изглеждаха щастливи и усмихнати, напук на мрачния ден. Явно не само на мен времето не ми влияеше пагубно. Отново потънах в размисли, а погледа ми се плъзна разсеяно наоколо. Дори не се усетих, че съм се втренчила в един мъж, докато той не се приближи до мен и седна на пейката.

Причината заради която се разхождаше не беше особено ясна,не се знаеше,как така се оказа в парка разхождайки се небрежно,макар кофтито време,което вещаеше само дъжд и студ. Носеше и чедър за всеки случай,защото не обичаше да бъде неподготвен.
Чакаше гардовете му да свършат една "работа",а работата беше да се погрижат за един немирник. Някакъв нарко бос,който пробутваше "бонбонки" на "децата",а бяха бъкани с толкова химикали,че умираха не от свръх доза,а от натравяне. Не,че толерираше наркоманите и наркоманията но чисти наркотик водеше до по бавна смърт,като даваше време за спасение,а този боклук не. Трябваше да изчака в парка,а какво по добро чакане от това,да завържеш някое запознанство. Дълго се оглеждаше и най сетне намери едно красиво момиче. С грация и ловкост на лъв,който намери плячка,се настани на пейката,като не я погледна:
-Чакаш ли някой или се наслаждаваш на гледката.
Опря ръката си на облегалката на другата страна,като откри ризата и вратовръзката му,добре де всичко което носеше беше скъпо не парадираше но се виждаше,че е със стил:
-Аз съм Кристофър Дъглас приятно ми е!

Някъде в далечината се чу гръмотевица. Огледах небето притеснено и се размърдах неспокойно на пейката. Не се притеснявах от дъжда, а от факта, че благодарение на умните ми разсъждения, че няма да вали, не си взех чадър. Обърнах се към Кристофър и се усмихнах мило.
- Наслаждавам се на гледката, но междувременно се опитвам да си наредя и мислите.
Пред погледа ми премина тичащо момиче, следвано от кучето си. Изглеждаха толкова щастливи. Понякога се чудя дали и аз ще се чувствам така някога.
- Приятно ми е, Крис! Аз съм Керълайн. И впрочем...облечен си доста стилно!
Нямаше как да не забележа. Рядко се виждаха момчета или мъже, които се обличаха стилно. За съжаление, повечето са си въобразили, че стилното облекло включва размъкнати дънки или къси поли, широки тениски или къси потничета и най-важното - изтърканите кецове. Чисто модно престъпление.

» Преди няколко години на някоя не много чест посещавана, кална улица !
» Преди три месеца....
» First meet. [Caroline. - Сия]