Апартамента на Алексанър

Всичко вървеше по плана й. Въпреки, че али се беше събудила още в четири сутринта, пробудена от поредния кошмар, за това число, което не можеше да си обясни най – малкото какво значеше то. Да както знаете или може би не знаете нашата Александра, не знаеше нищо за себе си, е като не броим последните три години, но повярвайте ми сигурно ѝ е адски тежко, че не знаеше абсолютно нищо за живота си през последните 22 години. Както винаги стана с пълна радост от леглото си, в очакване на новия ден, който със сигурност нямаше да е поредния скучен ден, да последните три годинки нашата малка героиня, колкото и слабичката и беззащитна да Ви изглежда, не беше таква... Всеки ден бе изпълнен с „ново приключение“ ако даже можехме да го наречем такова. „До сега не съм се проваляла никога и нямам намерение да се проваля“ – мислеше си тъмнокоската излизайки от банята сушейки си косата с една хавлия, седна пред лаптопа си включвайки го, очаквайки поредната си мисия.И както винаги още не бе заредил напълно, а тя беше там, светейки с една червена светлинка. Отвори файла беше младо момче, защо ли му беше на Белоскович да го убива? Нямаше на идея, но и не я интересуваше, Алекс си вършеше работата, или по – скоро това в което беше добра, без да задава въпроси, а й нямаше право на тях.Джейс, 20 годишено богаташче, беше отседнало в луксозния хотел в центъра.. Нямаше да е никак трудно, да изпълни заръките си, а те не бяха кои знае колко, просто се искаше от нея това момче, да бъде заличено от лицето на земята.. Тъмнокоската се подсмихна лекичко, за тваряйки лаптопа си и влизайки в стаята си. Отваряйки гардероба си, и напипвайки с ръка червеното копченце, което беше от дясната ѝ старана. Гардероба на момичето се отвори и се превърна в чиста оръжейна. Колко ли мъже си мечтаеха това да им се случи. Влезна на вътре взимайки сак, а от там прибра всичко, което ѝ бе нужно, колко ли трудно щеше да бъде да убиеш хлапе едва ли не. А и Алекс знаеше, колко неустоима можеше да бъде и колко лесно щеше да стане всичко, за това взе сакчето и излезна а вратат се затвори зад нея разкривайки обикновенния гардероб. Взе черните дънки, и коженото яке, непропускайки след като вече се бе облека, да обуе кожените черни сандали и да извади косата си изпод якето, поглеждайки се, бе доволна даже с малко пак бе неустоима, а колко по лесно щеше да ѝ е да си послужи с красота. Взе сака от земята, излезна от апартамента и слезна в гаражда качвайки се в колата. Да момичето бе забравило за нещо, което свърши едва когато се качи в колата, извади от сака си малко ножче, което прикрепи за крака си надигайки дънките си. И чак тогава установи, че е готова. Алекс завъртя ключа и тръгна към заветната цел... Щеше да приключи сравнително бързо помисли си тя, когато спря пред хотела, и излезна от колата слагайки очилата си.. Влезна през огормната въртяща се врата и без да отдава чест на които и да било се качи в асансьора, за какво и трябваше информация, като тя вече я имаше.. Излезна плавно оглеждайки се в коридора и се запъти към края му, достигайки стая 789 където бе младежа. Почука най – спокойно на вратат, чакайки момчето да отвори вратата , а когато го стори я иглежа с интерес оглеждайки я, да младежта днешно време не бяха никак прикрити. Но Александра много бързо щеше да сложи край на мъките му...

Няколко часа по – късно се намираше отново в апартамента, не знаеше до къде отиваше всичко, което правеше. Понякога си мислеше, че Александър е адски прав и не трябва да продължава с това, но как можеше да се измъкне? Можеше ли въобще да стигне до някакво решение, или пък да се измъкне? Не можеше, защото знаеше как щеше да свърши, ако се опиташе да се измъкне или трябваше да изчезне съвсем или просто да се остави, на онези дето повечето наричаха чистачи.. Да ..знаеше какво следваше сега когато Александър я видеше, отново щеше да познае на секундата, какво отново бе направила, а това автоматично й носеше поредното мъмрене. Въздъхна да щеше да иде у тях и всичко щеше да се нареди нормално, тя щеше да се държи сякаш не бе излизала от тях, освен за да стигне до самия Алекс.. Времето напредваше, а на нея не й отне много време, за да стигне до целта си, господин Морети беше единствения човек на този свят, с който можеше да сподели абсолютно всичко, а й успяваше да й вдъхне такава увереност, че сама не можеше да се познае .. Няколко етажа по – нагоре в блока и бе пред апартамента му...Но дори не си направи труда да почука на вратата, знаеше че никога не я заключва и направо връхлетя засмяно вътре..
-Готов ли си за посещение – провикна се весело, докато оглеждаше наоколо, за да намери в действителност къде се бе покрил

Бе поредната сутрин, в която Алекс се будеше до някого, когото не трябва. Понякога му идваше в повече рано сутрин, в порядъка от 3-4 часа, да изпраща непознати жени от апартамента си карайки всички в блока да шушукат когато възрастна на външен вид дама го целуне по бузата и му подаде скришом нещо в ръката. Но това като всичко беше просто бизнес, едни се занимаваха с недвижими имоти, други бяха наемни убийци, а трети бяха компаньони - който в каквото го бива и какъвто му е писано да стане. Често Александър часове наред се взираше в снимката над камината - момче на видима възраст около двадесет и две години и съсухрена възрастна жена, но с известен чар. Младия мъж никога нямаше да забрави на какво го бе научила Лейди и какво му беше оставила, дори се чувстваше длъжен да продължи да работи това, на което тя го беше научила, само защото всичкото й богатство отиде в неговите ръце след смъртта й. Алекс винаги щеше да й бъде благодарен за дето го бе спасила от улицата и му бе дала покрив и име, но понякога тайно си мислеше какъв ли щеше да стане, ако тя не го бе намерила, ако не беше видяла потенциал зад мръсотията и бедността, която бе изписана на лицето му. Навярно вече щеше да е мъртъв, захвърлен някъде в някоя канавка, а тялото му вече щеше да е на половината път към разлагането си. Грозна картинка, която мъжа не искаше да си представя, но често преминаваше през съзнанието му, така че бе решил, че е много по-добре в ролята си на компаньон, отколкото да е мъртъв.

Минаваше единадесет часа, когато Алекс недоволно се размърда в леглото си и дръпна завивката нагоре, за да завие полу голото си тяло. Отново бе изпратил "приятелката си" рано сутринта, след което бе решил да продължи със съня си. Разбира се, винаги се намираше кой да развали блаженото му спокойствие и то точно в деня, когато беше решил да си вземе почивка. Рядко му се случваше да изкара един ден без да ходи никъде по работа - просто си прекарваше деня в апартамента или отиваше на разходка, или в библиотеката, след което да се прибере и да се наспи. Сега обаче, както в много други сутрини, познат звънлив глас се разнесе из апартамента му. Добре познаваше тоналностите на Алекс, която често го посещаваше, а напоследък все по-често идваше когато е гузна. Е, при нея рядко имаше такова понятие, но той можеше да види в добре познатите му очи, онази капчица тъга която всеки път удавяше доста бързо.
Чуваше стъпките на Александра, която сновеше из просторния апартамент и викаше настойчиво името му, надявайки се той да й отговори. Алекс от своя страна се зави през глава и размрънка още по-силно, сякаш това щеше да я накара да млъкне.
- Млъкни, в спалнята съм - все още сънливия му глас отекна в стените на спалнята и когато чу забързаното топуркане и спирането след няколко секунди, Алекс дръпна завивката от лицето си и я погледна с едно отворено око. - Добро утро - измърмори той като изфабрикува една усмивка и потупа празното място на леглото подканвайки Алекс да се присъедини към мързелуването.

Александра обиколи почти всички стай, викайки го със звънкото си гласче, но пък никакъв резултат, може би просто го нямаше, но пък нямаше начин да е оставил вратата си отключена. И тогава чу онова мрънкащо, малко и мързеливо същество.
-О я стига си мрънкал..- отряза го тя докато се заковаваше на вратата на спялнята му, не можеше да разбере, защо обожаваше да мързелува, като на вън времето беше слънчево и приятно топло.. Не в същност знаехме защо..
Всички можехме да се съгласим напълно с факта, че когато Александра го видеше лицето и светваше, въпреки че знаеше колко много й личи онази гузна капка във физиономията й, е но пък и Александър не беше по – на зад все още продължаваше да се занимава, с онова което пък на Алекс не й се нравеше, а много добре знаеше какво бе правил до сега.
Въпреки, че все още се опитваше да мързелува, или пък може би се бе опитал да спи. Е явно шанса за второто напълно му се бе изпарил, въздъхна лекичко, като се приближи към него и седна на леглото.. Е добре на всички ви беше ясно, че Алекс рано или късно отново щеше да започне да му се оплаква как не й се занимава с всичко онова, как не иска да продължава, но най – ясно от всичко беше, че Александра нямаше как да се откаже, колкото й да не й се нравеше..
Докато Алекс е той.. той можеше да приключи веднъж за винаги със способността си да задоволява, по – възрастни от себе си. Леко нацупи устните си, когато усети сладникави женски парфюм носещ се от него и врътна с досада очи, поредната леличка в леглото му..
-Няма ли да приключиш с всичко това ? Знам, какво си правил до сега и знаеш, колко съм против това нали? – погледа й засече неговия, а Александра присви очите си срещу му, не трябваше да е така, но колкото й да говориха, нито той нито тя щяха да се откажат, от това което правеха, малко или много и двамата си обичаха работата, ако въобще можехме да я наречем и работа.
И нито един от двамата не е имал избор преди да бъде въвлече в целия този свят. В един момент Александра си спомни деня, в който всичко беше започнало, поредния ден, в който бе решила да се надруса и бе свършила при хора, които й обещаха да я променят, е наистина я промениха, в началото й харесваше, харесваше това, което прави..но след време осъзна, че нищо от това не е хубаво, а след това се появи й Александър, и колкото повече й говореше толкова повече я убеждаваше, че трябва да се откаже, но пък вече бе късно..

Челото на Алекс се сбръчка, а устните му образуваха една дълбоко нацупена и дори обидена гримаса. Тя съдеше него, за това с което се изхранва, знаейки че той няма друг избор. Бе израснал в мизерия, тънеше всеки ден в собствената си депресия, понасяше ударите на живота с вдигната глава до колкото бе възможно и когато някой му бе подал ръка, той нямаше друг избор освен да я поеме. Така бе стигнал до тук, но сега имаше достатъчно пари да се зарине с тях, всеки ден се забавляваше и макар леглото му да осъмваше празно и с наситен аромат на ванилов или жасминов парфюм и цигарен дим, той все пак имаше всичко, за което някого беше мечтал...дори в повече. Имаше и нея, неговата светлина в тунела, която всеки ден го вдигаше от леглото, когато той нямаше сила и която го караше да се усмихва, дори когато нямаше причина да го прави. Александа бе като неговата малка сестричка, тази която се чувстваше длъжен да закриля и точно заради това бе толкова против това, с което се занимава. Разбира се още по-против би бил, ако се захванеше с нещо подобно на неговото, но някак му се струваше по-безопасно и определено на сутринта си по-малко гузен.
- Точно ти, недей да ме съдиш! - измърмори Алекс и дори извади ръка изпод завивката само и само да размаха показалец пред лицето й, досущ като баща който се кара на детето си за дето не е изяло зеленчуците от чинията си. - Къде беше до сега? Отново си станала в четири, обеден съм - продължи той напълно сериозно, като все още бе сбръчкал вежди. - Много добре знаеш, че не одобрявам това, което правиш, имаш много други алтернативи!
Думите му биха звучали повече на място, ако той самият не се бе захванал с нещо, което на практика бе незаконно, хубавото обаче бе, че доходите си влизаха директно в неговия джоб, не бе излишно обвързан с агенции и подобни, които да взимат процент от него. И той имаше шанс да се откаже от този така наречен бизнес, но все още се чувстваше задължен да го прави, някак си в памет на Лейди Морети.
Чаровника се изправи от леглото и дръпна завивката на пода, като след това свали белите калъфки на възглавниците и дръпна долния чаршаф подканвайки Алекс да се изправи, за да може да го свали. Факта, че е само по боксерки никак не го притесняваше, тя май го бе виждала и без тях...

Присви очи срещу него ставайки от леглото, е добре това не беше ама никак справедливо, скръсти ръцете си под гърдите наблюдавайки внимателно действията му. Имало други алтернативи и какви са те? Някой да дойде и да й каже, защото тя не виждаше такива, е той виждаше, но Александра не ги, по простата причина, че всички други алернативи нямаше и да просъществуват, ако тя не оцелееше нали?
-О, хайде Александре бъди мой гост и ми кажи, кой са тези алтернативи...като много добре знаеш как ще свърши всичко, нали? - озъби му се леко тя, като му се врътна и с бавна крачка въртяща сърдито дупето си застана гледайки Сиатъл през огромния френски прозорец на апартамента му.
От тук всичко изглеждаше толкова малко, виждаше хората забързани по улицата, бързащи за работа, нормалната работа, която тя нямаше да има.. но имаше него нали? Да й налива акъл, да я опита да я обеди, че е прав, е това можеха да го правят цял ден..
-И не ми излизай с този номер, в момента говорехме за теб и не си много по – невинен от мен! За разлика от теб, аз поне съм спала, дори и да е било до четири . – заяви му тя обръщайки се, гледайки го нацупено и следейки как хвърляше мръсните чаршафи заменяйки ги с нови, да поне това правеше, имаше хора, които просто не го правеха, оставяха всичко така, знаейки че нощес отново ще ги намачкат, отново ще го превърнат в леговище пригодено за поредното фиаско мдаммм... понякога се чудеше, кога ще започне деня им без поредното натякване и обясняване, на едно и също.. беше точно като кръговрат, който продължаваше почти всеки божи ден, а напоследък на Александра й се случваше много често да ходи и да търси утехата си при нейното спасение.. Знаеше, че може да му каже всичко, дори й след това да я упрекне.
А сега всичко й тежеше много повече, само петнадесет минути, след като задачата бе приключила, тя беше разбрала, че мъжа...онова хлапе, което беше почи на нейната възраст имаше жена и дете, бебе на няма й месец, преглътна мъчително и затвори очите си отново заглеждайки се през прозореца, замисли се какво ли щеше да изпита тя, ако нещо подобно се случеше на нейното семейство, или най – малкото ако нещо такова се случеше, на Александър.. знаеше отговора перфектно, знаеше колко щеше да страда и колко щеше да я боли, само при мисълта да загуби нейното слънце, топка в корема й се свиваше и буцата засядаше в гърлото й..
А именно този факт я караше да се чувства много повече от гузна, знаейки, че сега жена му щеше да го търси, да се пита, защо не се е прибрал...
-Той е имал дете, Алекс... дете на не повече от месец, жена която го чака в дома им... а беше не по – голям от мен самата – прошепна тя, имаше чувството, че всичко в нея се сви когато произнесе това на глас, когато осъзна, че нищо в този бизнес не е розово и никога не е било такова..

Болката, която бе изписана на лицето й, накара корема му да се свие. Чувстваше как нейната вина и болка го пронизват право в гърдите и като лиани се разпространяват по цялото му тяло хващайки всеки един от органите му в здрава хватка. Въздухът за секунда сякаш започна да влиза в дробовете му по-бавно и Алекс сякаш усети как гърлото му се затваря и не можеше да поеме дори капчица кислород.
Думите на тъмнокоската навлязоха в съзнанието му като куршум, за миг изпита такава невъобразима болка, че можеше да се закълне, че той самият губеше живота си точно тук насред за пореден път омърсената спалня, където още се носеше миризмата на натрапчив парфюм. Отдавна не му се бе случвало някой от разказите на Александа да му повлияят до толкова. Обикновено опитваше да намери логична причина, за това защо точно този човек е трябвало да се прости с живота си, представяше си какво е извършил през годините си живот, какви гадости е причинил и някак си за собствено успокоение накрая се примиряваше, че си го е заслужил. С какво обаче един млад баща в разцвета на силите си бе заслужил да се прости с живота си? И с какво право Александа оставяше едно малко дете почти сираче, без баща и вероятно с вече психически разбира майка?
През главата му премина мисълта, как той самият бе израснал без родители и без грам родителска обич. Преди две години бе установил, че биологичните му родители са мъртви и това остави трайна следа в съзнанието му, може би точно поради тази причина той бе останал на улицата, може би някой беше решил, че те трябва да умрат, а детето им трябва да тъне в мизерия. Всичко това започна бавно да кара дробовете му да се затварят още повече и вече чувстваше как целия почервенява. Очите му се стрелнаха към нощното шкафче, после към другото и когато съзря малкия бял инхалатор, бързо се запъти към него притискайки ръка към гърдите си. Приседна на леглото и побърза да използва машинката, която на няколко пъти го бе спасявала от задушаване. Едва след като успя да поеме въздух, Алекс събра сили да погледне към тъмнокосата, която сякаш не бе разбрала какво точно се е случило, взираше се в прозореца, а тялото й потреперваше на няколко пъти.
- Алекс - поклати глава той и се изправи. Прегърна я в гръб и сложи глава на рамото й. - Знаеш, че не си длъжна да го правиш, виж какво си причиняваш. Можеш да се измъкнеш, знаеш че ще ти помогна, няма да позволя на никого да те нарани, нали си моето слънце - усмихна се някак на сила, след което я притисна силно към себе си. - Ще се преместим да живеем в Дубай, само си представи всеки ден на плажа, спане до късно, коктейлчета...

Александра въздъхна лекичко отпускайки се на тялото му, да можеше да си представи колко добре щяха да се чувстват там, далеч от всичко това, просто да щракнат с пръсти и да изчезнат в забвение, без никой да разбере къде са.. Но Алекс знаеше, че няма как да се случи, просто щеше да е прекалено хубаво, за да бъде в тяхната реалност. Преглътна прекалено трудно буцата, която се бе настанила в гърлото й.
Пред очите й все още бяха картини, думи и прочие, нямаше скоро да избледнеят от ума й, а ако се случеше.. е тогава идваше новата задача, която трябваше да бъде свършена без грешка, а това без грешка отново носеше замърсеното съзнание на Алекс... чудеше се в кой момент щеше да се побърка, да не успее да издържи на всички гледки виждани и не виждани до сега.
Понякога споделяше на Алек, но беше рядко, да той знаеше кога е свършила нещо, но избягваше да му разказва с подробности, а задълбаваше в някакво шкафче в съзнанието й всички тези картини, слагайки ги под ключ, но до кога щеше да успее да го прави? В кой момент шкафчето щеше да се отключи и да я побърка?
-Всичко това звучи толкова красиво Алекс.. но знаеш, че няма как да ни се случи.. никога не ни се случва нещо хубаво.. – толкова тихо звучеше гласа й, че сама бе успяла да се уплаши от този си тембър. Даже не беше сигурна, дали я е чул.. Как можеха да се измъкнат от всичко това? Не можеха и той и тя го знаеха перфектно. Веднъж набутали се в този свят на разврат и престъпления, много рядко можеше да се измъкнеш.. Спомни си за Джулс.. да той успя да се измъкне от всичко, но остави след себе си бременна колежанка... Въпреки, че бе инсценирал толкова добре смърта си, че никой не се усъмни в порядъка на две – три години, преди да установят, че вдейстивителност той е някъде там.. е всички разбрахме как завърши историята на Джулиън Москович.. намерен и заличен, както всеки, който искаше да се измъкне..
-За колко време мисли, че ще се измъкнем? За година? Може би две.. и как ще свършим? Както всеки, който се е опитал да се измъкне.. Знаеш, че нищо не може да ги спре, а й съм задължена... Ако не бяха родителите на Киара, сега сигурно щях да съм свършила в някоя клиника за наркомани, а може би по – лошо... – преглътна при мисълта действително, ако не беше баща й, да я научи на това, сега Александра или щеше да е някъде под земята умряла от свръх доза или пък в някоя клиника...
Не знаеше, кое от двете е по – лошо.. Но и двете не й харесваха, както и че Александър искаше да ги измъкне.. е със сигурност, не можеше да я навие и той самия да бъде застрашен от поредния наумил се за голяма работа бос..

Александър осъзнаваше, че всичко това, което каза е само една далечна мечта, на която не можеха да се отдадат. Понякога водиш такъв живот, че колкото и да се опитваш никога няма да можеш да излезеш от него, а ако го направиш миналото вечно ще ти диша във врата и във всеки един момент ще се озърташ зад рамо очаквайки някого, който иска да погуби живота ти. Ситуацията, в която Алекс бе навлязла определено беше сериозна, измъкване от този кървав бизнес нямаш - ако опиташе да се покрие, то това със сигурност щеше да бъде за не повече от година две, както сама бе казала, някой със сигурност щеше да я търси и в крайна сметка щеше да я намери. Ако ли не, то на самата нея щеше да й писне да бяга, да се крие и да живее като мишка и сама щеше да се предаде, очаквайки от другата страна да бъде по-светло и благоприятно за нея. От друга страна самият той можеше да се измъкне тихомълком от бизнеса, с който се бе захванал, но в един момент когато опита да създаде семейство със сигурност всичко щеше да излезе наяве, а никоя жена не би се съгласила да бъде с мъж, който е продавал себе си в буквалния смисъл. Нямаше да може да гледа в очите жената, която го смята за най-големия боклук на света, за това си седеше кротко на задника и продължаваше да се занимава, с това което бе най-голямото му бреме. Носеше го всеки ден, всяка нощ, на всяко снобско парти, на което се прави на някого друг, докато истинското му аз бавно избледнява и се загубва сред хилядите други, които трябва да бъде. Понякога се замисляше как ще зареже всичко, пък после да става каквото ще, но в такъв случай трябваше да напусне Сиатъл и да започне на чисто, което означаваше, че трябва да остави и Алекс зад гърба си - неговото слънце, светлината в тунела, малката му сестра..., тогава осъзнаваше, че мърдане няма. Не можеше просто да я зареже, сякаш никога не е била в живота му, сякаш не съществува, когато през главата му толкова често преминаваше мисълта, че всеки един ден може би бе последния с най-добрата му приятелка. Никога не можеше да бъде сигурен дали тя утре нямаше да направи някой погрешен ход и да се прости със собствения си живот.
- Но си представи колко добре ще прекараме тези две години - продължи тъмнокосия с възможно най-миловидния си глас. - Ще си мързелуваме и ще прекараме две идеални години, ще знаем че както и да свърши всичко за нас, поне ще сме били спокойни за известно време. Ще доставим удоволствие на тези, които после искат да ни погубят като си отидем с усмивки, нека после те живеят с мисълта, че за нас смъртта е била идеалният изход и те така и не получават отмъщението си - говореше сякаш всичко това е толкова правилно, макар да бе една брутална мечта.
Той самият нямаше да навлече нечий гняв върху себе си, ако напусне бизнеса, но бидейки заедно с Александа със сигурност щеше да си подпише смъртната причина, само защото я познаваше и бе избягал(евентуално) с нея. Това обаче нямаше да е от значение.

Замисли се наистина колко щеше да е хубаво, дори и две години..само две прекрасни години прекарани с него.. Но можеше ли? Можеше ли да го накара да избяга с нея, като автоматично и той самия се превръщаше в мишена? Преглътна мъчно, докато пред очите й се развиваше картинката..Тя тичаше.Сякаш я гонеше хала. В ръцете си държеше м14,а тялото и лицето й бяха в кръв.Тичаше по коридор.Безлюден коридор,а отвън се чуваха изстрели.
Алекс спря пред една врата и я отвори съвсем бавно .
А когато погледна какво има вътре замръзна.Тялото му бе завързано за метален стол.От ръцете му капеше кръв,а пред него изправена стоеше самата тя.Не..Не можеше да разбере.А докато се опитваше да го стори самата тя се обърна към себе си с дяволите усмивка.В ръката си държеше нож,а по лицето й имаше кръв.Неговата кръв.
„Ще го опазиш ли от себе си Александра?”-в съшия момент в който чу думите,които отекнаха в съзнанието й, Алекс сякаш водена от чужда сила вдигна ръката в която държеше пистолета и натисна спусъка,а куршумът се вниза в гърдитему...
"Не!"-извика и отвори очи. И тогава разбра, загледана през прозореца, че ако някой щеше да погуби Александър, това щеше да е тя.. не, че тя щеше да сложи края му. Не.Не, за това и дума не можеше да става, но заради нея, някой ден някой някъде щеше даго направи. А Александра знаеше много добре в същност колко много застрашаваше живота му, още когато беше влезнала в него, но си мислеше, че ще може да го загърби... Но уви, не успя да остави съкровището си, човека който й даваше сили да стане всеки ден от леглото, само и само да иде и да види прекрасната му усмивка, нейното ангелче, нейната гордост.. И всеки път, когато се опиташе да го остави, не успяваше просто не виждаше деня си без него, а камули живота си..
-О, Алекс защо просто не спрем да се самозалъгваме, знаеш че ти винаги можеш да изчезнеш, да създадеш семейство, да забравиш миналото си и да живееш едно прекрасно бъдеще.. Защо след като можеш просто не го направиш? - така поне нямаше да мисли и него, нямаше да се чуди, в кой от всички моменти или той или тя ще върши някъде. Знаеше много добре колко лесно можеше да свърши всичко, просто един грешен ход.. И се бе примирила с този факт, но не можеше да се примири с факта, че Александър ще страда, нямаше ли да е по – добре да продължи напред, с едно прекрасно бъдеще?
Първо, Джулиъм, после Майкъл, всички който обичаше или си тръгваха от нея или тръгвайки си умираха.. Но той, той можеше да остане жив, дори и даалеч от нея можеше да го направи и да спаси себе си, от самата нея и нейния живот, както и от своя собствен. Да той мечтаеше, но нали мечтите бяха именно безплатни, за да може всеки да си представя един по – добър живот.. Преглътна леко, като се обърна към него въздишайки и уви като малко дете ръце около вратът му, загледала се в очите му..
-Ако ти оставиш всичко и аз ще го направя. Иначе няма сделка.. – каза му тя съвсем сериозно въпреки, че знаеше какви ще са последствията беше готова, да го направи, само за да е спокоен той или може би тя?

Алекс гледаше бледото отражение на тъмнокоската в стъклото на прозореца, а през главата му препускаха какви ли не мисли. За пореден път водеха този разговор и отново нещата не вървяха на там, на където им се искаше и на двамата. Винаги стигаха до общото решение, че съвсем скоро ще захвърлят всичко, но чаровника знаеше, че Александра, нямаше да се откаже така лесно от живота, който бе създала за себе си през последните три години. Той от своя страна не знаеше какъв друг да бъде, освен такъв какъвто е в момента. Бе преживял толкова много на улицата, тази работа му беше спасила живота и той не можеше просто така да я захвърли с леко ръка. От друга страна, не можеше просто да зареже Алекс и да тръгне, не и когато тя значеше толкова много за него, не искаше дори да си помисля, че в утрешния ден няма да чуе звънливото й гласче и няма да види нахалството, с което влиза като у дома си в апартамента му. Обичаше да се събужда и да вижда големите й, пълни с тъга и искреност очи, с такова желание за живот, макар и по този начин.
Още помнеше, и вероятно никога нямаше да забрави, онзи пръв ден когато се запозна с нея. И двамата бяха на работа, Александра се движеше из голямото имение някак подозрително, оглеждайки се през рамо и изглеждаше просто зашеметяващо в роклята си. Алекс от своя страна тъкмо ставаше част от купона и търсеше дамата, която се предполагаше, че трябва да придружи. Бе научил за нея единствено, че ще бъде със сребърни висящи обеци, в чийто край има малка роза. Точно тогава през главата на чаровника бе преминала мисълта, че му се е паднало невероятно красиво момиче, което навярно не се нуждае от компаньон, ами сама можеше да намери компания. Никога нямаше да забрави гримасата на Алекс и съскащата реплика "Да ти приличам на момиче, което трябва да си плати за да се уреди", като в същия онзи момент бе видял и истинската си клиента. С това объркване бе започнало всичко и точно това объркване беше най-голямото щастие за Александър.
- Знаеш, че не мога - въздъхна мъжа, докато гледаше буквално умоляващите очи на Алекс. Махна ръцете й от врата си и побърза да й обърне гръб. - Нито ти ще напуснеш, нито аз мога. Твърде навътре си в нещата, за да си го позволиш, а аз няма да тръгна без теб. Може би е крайно време да приемем факта, че няма щастлив край за нас.

Гледаше го, гледаше в гърба му като малко дете молещо за помощ, а знаеше че единствената помощ която ще получи бяха не сбъднати мечти.
Въздъхна като наистина не знаеше какво да прави, дали пък ако самата тя спреше да идва при него, ако спреше да го търси, всичко щеше да бъде по – различно? Но знаеше, че няма да е само ще се самоунищожи, не можеше да не зърне сутрин лицето на Александър, онази грешка, която бе направила онази нощ, едва не й бе коствала живота, но някак си, докато гледаше него, не можеше да направи нищо лошо на никой,и това й беше коствало една камара заплахи. Първата й провалена задача..заради най – добрия й приятел, не той беше много повече от това, беше неиното щастие, подкрепа, опора и всичко това само за няколко години, чувстваше се съвсем нормална около него, сякаш водеше съвсем нормален живот.. но не беше така, колко и да се лъжеше, нямаше да има никога нормален живот и всичко това, само защото се бе захванала с неподходящата работа в неподходящото време.. преглътна леко все още гледайки в гърба му
-Ами, ако го направя? Какво тогава Алекс? Ако наистина се махна, ти ще го направиш ли? – попита все така взирайки се в него. Да може би вече бе готова да жертва всичко, само за капка нормален живот, капка която можеше да й струва живота, но на нея не й пукаше, не щеше да го направи, и като , че ли точно в този момент, Александра беше взела решението, да направи голяма крачка в живота си, крачка която до сега не се бе усмелила да направи. Но дали, човека на който държи най – много щеше да успее да направи същата голяма крачка? Може би той не можеше да се откажа и да захвърли всичко, а не тя..
А също така осъзнаваше, че за пореден даже може би хиляден път водеха този разговор, но виждате ли аджеба Александра, беше решила, изведнъж без да се замисля, че иска да направи тази крачка, иска да измие цялата кръв от ръцете си и никога повече, да не мисли за това..
И да, колкото й не възможно да ви се струваше, тя беше взела това решение, и щеше да го осъществи, без да се куми повече, защото знаеше, че най – малкото съмнение и всичко приключваше.. Цялото й желание отиваше по – дяволите... Понякога си мислеше, че има нужда от сериозна помощ, просто психиката й вече не издържаше и единственото, което я крепеше и правеше живота й нормален беше Александър..
-Мисля, че е време да направя това, което е най – правилно Алекс, мисля че е време да измия цялата кръв от ръцете си, и да не съсипвам повече психиката си.. – сподели му тя, като прехапа леко устната си обръщайки му гръб.

Искрата надежда, която още живееше в Александър, изведнъж се запали и в него лумна силен огън. Огън на надежда, че все пак имаше изход за Алекс от цялата тази кървава игра, в която бе навлязла, че може би имаше начин да изкупи цялата си вина, за всички извършени деяния и по някакъв начин можеше да започне отначало и на чисто. Да заживеят някъде двамата, където могат да създадат семейство и да бъдат обикновени и скучни, каквито винаги са искали да бъдат. Тайно и двамата мечтаеха за скучна работа зад бюро, за която ставаш всяка сутрин в шест часа, но знаеш че на тръгване от вратата те изпращат радостните възгласи на две малки деца и топлата усмивка на партньора ти. Александър често потъваше в мечти за подобно монотоние на деня и смяташе, че точно от това има нужда, но после рязко се връщаше в реалността, където вечерта го очакваше поредната нова отчаяна дама, която има нужда някой да стопли леглото му. И действително, ако не беше неговата Алекс, той до сега да се бе решил да се откаже, да замине за някъде и да започне един скучен живот в средната класа, където е невидим, но поне щастлив, но осъзнаваше, че нищо няма да е същото, ако малката Александра не бъде до него. Хората винаги бъркаха връзката, която бяха създали помежду си. Създаваха илюзията на безнадеждно влюбена двойка, която е сама срещу света, но всъщност между тях царуваше толкова силна сестринско-братска любов, каквато навярно нямаше и между кръвни роднини. Винаги си помагаха, подаваха си ръка и в най-трудните моменти и само Александър знаеше как да накара Али да се усмихне истински.
Никога, нито за миг, не бе съжалявал че съдбата ги е срещнала и ги е направила толкова близки, защото сега синеокия не можеше да си представи и ден без да види усмивката на своето слънце, което караше деня да става някак по-светъл и приветлив. Това бе и причината, той да не се откаже от своята работа, защото това означаваше да скъса с миналото и да продължи напред, а не можеше да си позволи неговата Александра да остане в миналото.

Момчето гледаше в гърба на Алекс, слабата й фигура потрепваше от време на време и на него отново му се прииска да я гушне и успокои, да й каже че всичко което иска може да стане реалост и трябва само да поеме тази крачка. Трябва да зареже всичко, да смени самоличността си и да се покрие, сякаш никога не е съществувала. Трябваше да остави всичко зад гърба си, дори това да означаваше да продължи живота си в сянка, криейки се като мишка.
- Да го направим - продължи решително Александър. - Да зарежем всичко, да го оставим зад гърба си и да продължим напред. Има толкова много алтернативи Алекс, може и да се получи, знаеш ли?! - мъжа въздъхна. - Но ако го казваш само заради мен, забрави. Не тръгвам без теб.

Не, не го правеше само заради него... въпреки, че всичко което последните три години с малки изключения го правеше заради него... и сега искаше да направи това заради него.. Да се махнат, да загърбят всичко освен себе си, да работят нормална работа, да се чувстват скучни, искаше да бъде скучна.. да знае, че няма кой да й дойде в гръб и изпускайки го от поглед да се прости с живота си.. Преглътна лекичко и се обърна към него, не беше сигурна, дали той наистина е обеден в желанието си. Не беше сигурна, че щяха напълно да забравят миналото си, но го искаше толкова силно, и за пръв път, за пръв път през всичките им разговори тя наистина беше решена да го послуша, да се откаже, но ако той не можеше тя нямаше да го направи и отново щяха да продължат с кръговрата на монотония си живот. Въздъхна лекичко и се обърна към него впивайки сините си ириси в неговите и леко повдигна веждата си, като стисна пръстите на ръцете си..
-Можеш ли наистина Алекс? Сигурен ли си, готов ли си за тази крачка? – имаше толкова въпроси, които сякаш искаха сами да бъдат изговорени, но не бяха просто каза, тези които й се сториха най – наложителни, тези които трябваше задължително да бъдат споделени, а самата тя знаеше, че ако той тръгнеше с него нямаше само тя да прекарва времето си криейки се ами и самия той, защото те щяха да наранят това, на което тя държеше най – много, а всичко бяха на ясно, че Александър Морети беше най – голямата слабост на Александра, беше това, за което най – много я болеше от всичко..
- И не... не го правя само заради теб... няма да ходиш никъде без мен обещавам ти! Знам, че няма да идеш никъде без мен... просто дори й да знам, колко много го искаш, не съм сигурна, че си напълно сигурен.. – преглътна лекичко, продължавайки да впива очите си в неговите, да всичко около тях изглеждаше толкова различно ако не ги познаваше.. Но тяхната любов не беше от онези, който се изчерпваха, не беше от онази истинската и неразрушимата.. това което бяха успели да изградят между тях си не беше като онова временното, при тях нямаше, секс, нито лигавщини те просто бяха толкова близки, че бяха много повече сигурно от брат и сестра.. въпреки, че нямаха нищо общо в кръвните си групи...Поклати лекичко главата си..
-Защото ще го направя само ако ти си сигурен, иначе отново оставаме тук с този начин на живот и нищо няма да се промени. – заяви му тя съвсем сериозно, без помен от някаква шега както принципно се случваше.. Не всичко беше минало доста границата на шегата и Александра за пръв път в живота си беше абсолютно сериозна относно това си решение.. Беше готова да намери начин, да смени самоличностите им, да намери билети, паспорти всичко, което беше нужно само и само да се махнат, да идат на милиони мили ако трябваше само да са далеч от миналото, там където никой не ги познаваше. Където никой, нямаше да ги намери..

Гледаше я и не знаеше какво да каже, сякаш се бе вцепенил и за момент гледаше право през нея, сякаш тя не беше тук. Мислеше какво можеше да направи и какво би станало, ако напусне този живот, най-вероятно след 2-3 години щеше да лежи в някоя канавка, защото нямаше да остави Александра току така, а с нея всеки ден можеше да му бъде последен.
Малко хора биха се съгласили на подобно приятелство, такова каквото всеки ден ти носи болка и почти нищо хубаво, но въпреки това той се бе вкопчил здраво в това, което имаше с Алекс и не искаше за нищо на света да я остави.
Не можеше. Това бе истинския отговор на въпроса й. Не можеше току така да остави живота който водеше вече години наред, ако го направи тогава какво му остава? Не знаеше кой е, нито какво може, знаеше само как да бъде перфектен в това да е някой друг, та той губеше себе си сред тези хиляди други, които е. Губеше истинската си същност и ако не беше Александра навярно нямаше да има нито една истинска частица останала от него. А и какво щеше да прави, ако просто изчезне, какъв щеше да е? Не можеше просто да работи някъде за да преживее деня, да фантазираше си че може, но той не бе от хората, които могат да бъдат обикновени, колкото и да си повтаряше, че някога ще живее нормално, просто не виждаше начин това да стане реалност.
Поклати глава и обърна гръб на тъмнокосата. Не искаше да я гледа в очите докато й казва това, което следваше. Нещо в него сякаш се пречупваше с всеки следващ ден и той изпитваше желание просто да я отблъсне от себе си, да я накара да проумее, че трябва да поеме живота си в ръце, а не той да определя пътя й. Защото сега, ако той кажеше, че се отказва, вероятно тя също щеше да го направи, но ако той искаше да остане, защо и тя трябваше да се върти в порочния кръг?!
- И какво ще правя, ако се откажа? - гласът му бе драстично по-груб от преди малко. - Ще стана продавач или секретар?! - засмя се клатейки глава. - Това не е за мен, знаеш го. Винаги само си говорим Алекс, винаги. Никога не действаме - добави и започна да събира мръсните чаршафи от земята.

Александра се ококори срещу него, не знаеше какво да каже, какво да направи.. А в тялото й нещо се обърна, сякаш току що нещо я бе стиснало и сякаш точно сега се задуши. Александър никога не се държеше така.. Преглътна, но както винаги нямаше да остави чувствата й да я залеят отново. Каменната физиономия се появи на лицето й, и тя премигна няколко пъти.
-Знаеш ли какво? Много си прав.. Явно винаги е трябвало всеки да е сам за себе си ... – каза тихичко, но в същото време твърдо, а след думите си се почувства слаба, така както не се бе чувствала никога.. Толкова слаба, сякаш той никога не я разбирал, така както тя си е мислила, сякаш винаги просто е бил това, което тя иска, а не това, което той искаше..
Не. Нямаше да покаже слабост, не сега не и никога, повече просто щеше да мълчи, да стиска зъби и да продължава да живее така монотонния живот, който имаше. Или пък можеше да се откажа?
Да се откаже и да остави Александър в миналото си, заедно с всичко останало? Или щеше да е винаги тук седяща в сенките и наблюдавайки най – добрия си приятел, който се държеше достатъчно неприсъщо, за него.
-Защо се държиш така, Алекс? – най – накрая се примири, знаеше, че няма да може да издържи докато не го попита какво става.Искаше да разбере, дали той е спокоен или не имаше нещо, което го човъркаше вътрешно, и тя трябваше да знае какво е то, а бе толкова трудно да го гледа такъв..
– Ако се опитваш, да ме махнеш от живота си Алекс, не си избрал най – подходящия начин, защото и сама мога да си тръгна – заяви му тя, въпреки, че думите й сякаш разкъсваха малкото й сърчице докато изричаше всяка дума. Последните две години той беше до нея постоянно, в всеки един миг бил той хубав или лош. Имаха нещо толкова ценно, че едва ли някой искаше да го загуби, но можеха ли да го задържат? Или най – добре щеше да е наистина Александра да си смени самоличността и да изчезне в дън земя, само и само да е добре той? Но някак си имаше нещо, което я спираше и нещо, което явно винаги щеше да го прави.
Просто усещаше в този момент как сърцето й се свива, и как бие странно в гърдите й, чувстваше се за момент празна..

Морети не проумяваше какъв бръмбар му бе влязъл в главата изведнъж. Сякаш нещо го караше да предпази най-святото си, като го отдалечи от себе си, а това бе единственият начин да предпази и себе си, иначе и двамата бяха обречени. Нищо в това, с което се занимаваше той не беше легално, ако го пипнат не му мърдаха поне 20 години зад решетките. Да, един убиец лежеше около 2-3 години, на някои им даваха условно, а той вършейки нищо лошо и опасно за живота, можеше дори да си лепне доживотна присъда смятайки, че бизнеса му е проституция. Отделно, всичко това водеше до разследване на всички близки до него хора, което автоматично ги пращаше при Александра и тя затъваше наравно с него.
Точно сега синеокия изпитваше огромно желание, просто да отблъсне Алекс от себе си, било то и за известно време, защото знаеше че няма да издържи дълго без нея. Обаче тя трябваше сама да реши какво иска да прави с живота си и ако самият той реши да остане в бизнеса, то тя не биваше да се влияе от неговото желание - трябваше да си плюе на петите и да бяга.
- Защо ли?! - попита я като гласът му бе все така рязък, въпреки че вътрешно се разкъсваше и искаше само да я успокои и да й каже, че могат да продължат още малко така и след това да поемат по нов път. Реално обаче, това нямаше как да стане. - Защото е крайно време сама да решиш какво искаш от живота си! Разбирам, че не помниш нищо от преди три години, разбирам че съм единствената ти опора, но имаш още толкова много опции, Александра. Толкова много пътища, но не искаш да поемеш по нито един от тях, защото те е страх. Страх те е, че утре ще се обърнеш и ще съжалиш за решението си, сега говориш че искаш да отмиеш кръвта, но утре отново ще отидеш и ще извършиш някое убийство без да ти мигне окото - гласът му заглъхна. Дишаше тежко, едва успяваше да овладее гласа си, не искаше да крещи, бе достатъчно, че е толкова рязък с нея, а дори не можеше да я погледне в очите.
- Спри се, погледни се в огледалото и реши сама за себе си дали искаш да се откажеш или искаш да продължиш. Не ме гледай мен, аз съм роден за това, а ти не знаеш какво е истинското призвание в живота си, защото не помниш нищо от него - добави клатейки глава.

Алекс се загледа в него, и едвам се сдържаше, едвам се сдържаше да не заплаче, а болката която й бе причинил току що, сякаш губеше част от себе си, сякаш бе забил нож в гърдите й , не можеше да повярва, не искаше да повярва в това, което се случваше.. Просто беше като опарена чувстваше се толкова сама, болезнено слаба... Преглътна и погледна Алекс отново, затвори очите си за миг сякаш да прогони сълзите напиращи в тях и в този момент Александра се затвори напълно в себе си.. Това беше миг, в който тя нямаше да се отвори отново за никого.
-Знаеш ли Александър... прави си... майната ти на теб и на всичко, аз съм пас.. спасявайте се и не ме търсете повече – гледаше някъде, но сякаш не виждаше нищо всичко което виждаше беше една голяма мъгла , едно празно пространство.. място което не искаше да съществува, място където беше тя, самотна, сама,както винаги е била..
Преглътна тежко, а очите й се насълзиха..
-Знаеш, ли аз мога да не помня нищо, може да не знам коя съм била.. но знам поне защо живея... А ти какво знаеш Алекс? Какво знаеш? Секс, пари, спане, отново продавне на тялото си.. Това си ти една празна дупка.. и явно никога не ти е пукало за нищо.. А аз си мислех, че между ни има нещо толкова сплотено толкова истинно, но съм се оказала в пълна заблуда.. било е просто игра на съзнанието ми, благодаря ти, че ми отвори очите.. – да знаеше за какво живее до сега, а вече не знаеше нищо, мислеше, си че е заради него, нейното слънце.. нейния живот.. човека, който се бе превърнал в гравитация за нея.. мъжа, макар и не любовник, който я държеше стъпила на земята и който и даваше причина да пази себе си, да се връща жива и знаеща, че той е там за нея..
Но сега не знаеше, какво пък щеше да иде в клуба да се напие до неузнаваемост, да забрави за него, да се сбие... да направи някоя глупост... в това което беше най – добра...
Не знаеше какво да прави как да го направи и защо но щеше да забрави.. за него..
-Все пак не мога да повярвам, колко лъжовен и неистинен си билл....

Александър поклати невярващо глава. Говореше неща, които не мислеше, искаше само да отблъсне тъмнокосата от себе си, искаше да поеме сама, може би това бе начина, тя да се откъсне от порочния кръг, в който се въртяха и двамата. Идея си нямаше, обаче, че тя ще повярва на думите му, че би могла дори за миг да си помисли, че всичко което той чувстваше към нея е лъжа. Не, не беше. Той я обичаше повече от колкото обичаше самият себе си, тя бе малката сестра, която никога не бе имал, семейството, което никога не бе имал и подкрепата, която никога не бе получавал.
Болеше го, че я караше да се чувства предадена, не искаше тя да остава с впечатлението, че всичко, което бяха изградили е само една лъжа, но ако това е начина тя да се отдели от него и реши сама какво иска, то той бе готов да я нарани. Беше готов да я накара да страда, само и само Александра най-накрая да проумее, че можеше да има доверие само на себе си, че да вярва единствено на собствените си мисли е най-доброто решение, което можеше да вземе.
- Не ме разбираш Алекс - поклати глава той. - Не си мисли, че не те обичам. Точно защото те обичам, трябва да погледнеш само себе си и да разбереш какво е време да направиш. Добре знаеш, че аз само си говоря, че никога няма да зарежда този бизнес, не зависимо че е точно такъв какъвто го описваш. Не мога, това съм аз, това което мога и което правя. Но ти можеш повече, ти си умна, красива - продължаваше да говори той, като дори не млъкваше за да си поеме въздух. Искаше да й каже всичко, което мисли, преди да е размислил и решил да продължат както беше до сега. - Трябва да се абстрахираш от мен, Алекс. Това, с което се занимаваш е опасно и ако искаш да защитиш и мен и себе си трябва да се откажеш. Но първо се откажи от мен.

Толкова му беше лесно да каже всичко това, да й наговори такива неща... Алекс преглътна мъчително, но не можеше да го погледне или по – скоро не искаше да направи именно това. Стисна челюста си, опитвайки се да сдържи всичко в себе си въпреки, че искаше да крещи, да чупи, да блъска и да удря ..
-Това ли искаш да направя Алекс? Добре имаш го, но не забравяй какво си си пожелал, защото повече няма да ми видиш очите и наистина ще те изтрия от живота си – да нека не забравяме,че Александра беше жена и чуваше само това, което й изнасяше, а не всичко, което той й говореше. В сякаш не искаше да приеме другите му думи.. Не не можеше просто всичко, което й каза до сега... – Просто всичко ти е било убиване на времето.. и нищо повече.. защо ли си помислих ха... – поклати глава наистина не знаеше какво повече да направи? Може би не нямаше смисъл да се бори за нищо повече, той самия й беше доказал, че няма смисъл, че никога няма да се промени, че всичко е било просто като една игра, като едно легло, което си взел да редиш, без да правиш каквото й да е било друго..
-Жалко... колко жалко, за пропилените години .. нищо никога не е имало смисъл и винаги ще си остане без такъв – каза му тя преглъщайки толкова трудно, че това извика в нея, онова, което толкова много се опитваше да задържи в себе си, една чиста, толкова чиста и гореща сълза се спусна по страницата й, като остави мокра диря след себе си, а Александра просто стисна очите си, молейки се да няма повече сълзи, защото й бе писнало всички, който обича да я нараняват, и да губи всичко, което има. Може би точно това беше истината тя никога нямаше да има нищо смислено в скапания си живот..
-Прави си, живота е корав и суров и всеки трябва да се оправя сам в него, заедно с всичките си рани.

Бе забравил какъв инат е Александра. Колкото и път да бяха водили подобни разговори, тя никога не искаше да проумее какво точно се опитваше да й каже той. Винаги стигаха до едно такова положение, в което Алекс премълчаваше всичко останало, примиряваше се само и само да не я нарани и често пъти се съгласяваше с нея за да има мир. Сега обаче, сякаш нещо бе прещракало в главата му и се почувства длъжен да каже всичко премълчавано до сега. Трябваше да я накара да проумее, че не това, което той върши е толкова опасно, колкото това, което тя прави, защото в крайна сметка, ако я пипнеха тя отиваше зад решетките...най-вероятно до живот, а той нямаше намерение да седи тук и да види крайния резултата, когато нещо дълбоко в него му подсказваше, че е съвсем близо.
Болеше го, че тя не искаше да проумее истината, която криеше думите му и чуваше само това, което искаше да чуе. Сякаш ушите й бяха запушени за това, от което се нуждае да чуе и възприемаше, това което звучеше обидно за приятелството им. Сърцето на Александър се бе свило на топка, а буцата в гърлото му не искаше да помръдне и сякаш нямаше намерение да го направи скоро. Всяка фибра от тялото му крещеше да отиде и да я прегърне, да й каже да забрави всичко, което бе казал до сега, но знаеше, че ако го направи Александра никога нямаше да вземе думите му на сериозно и никога нямаше да се замисли над това, че ако сама не се откаже и не избяга от порочния кръг, нямаше кой да й помогне да го направи. На този свят, ако не друго, то поне Алекс се бе научил, че трябва да действаш сам, сам с това което ти подсказва сърцето, защото никой друг не би ти казал кое е най-добре за теб, от самия теб. И ако Александра не се научеше, че на този свят на първо място има себе си, то никога нямаше да може да поеме по пътя, който й бе предопределен и никога нямаше да отмие кръвта от ръцете си.
- Не ме разбираш, Алекс - клатеше глава той. Най-накрая бе събрал смелост и се обърна към нея, нещо в гърдите му сякаш се заби с всичка сила, когато се взря в изпитото от болка и разочарование лице. - Знаеш че те обичам повече отколкото обичам себе си, но на трябва да проумееш, че на този свят вяра трябва да имаш само на себе си и на това, което ти казва сърцето. Нямаше всеки път да ми говориш за бягство, ако не го мислеше наистина, ако не го жадуваше толкова, че да не ти излиза от глава. Не ти казвам, че всичко през тези години е било лъжа, казвам ти че ще е било напразно приятелството ни, ако утре разбера че си мъртва или в затвора до живот.

Александра се загледа в него, какво можеше да му каже? Вече не намираше никакви думи, за това което се случваше. Даже не разбираше как се бе случило всичко това, или пък как бяха стигнали до тук.. До това положение? Да явно Александра бе прекалено наивна или може би глупава.. Обичал я? Ако я обичаше нямаше да се опитва да я откъсне от себе си, нямаше да се опитва да я накара да се чувства жалка и безпомощна..
-Да разбрах Алекс...няма смисъл от повече думи..всичко е ясно като бял ден, и няма смисъл да говорим повече – да ето Алекс щеше да вземе живота си в свои ръце и нямаше да разчита на него и натова, че той.. Да може би беше по – добре и за него и за нея.. Нямаше да го наранят нали? Надяваше се да не го наранят... А нея сериозно да не я тикнат зад решетките, защото тогава със сигурност нямаше да може да види никога повече усмивката му.. Е предпочиташе, някой от шефовете й, да й махне главата, от колкото да я тикнат зад решетките.
Александра въздъхна и поклати глава, наистна не знаеше какво да направи или да стори..Но едно беше ясно тази вечер със сигурност щеше да си одави мъката някъде..Ищеше да направи нещо, може би за което ще съжалява познавайки се..
Минавайки покрай него тя въздъхна, като спря пред него и погали скулата му съвсем лекичко
-Не знаеш, просто колко си ми скъп Алекс, но щом това искаш... – преглътна, не можеше да каже каквото й да е билоо повече просто се откъсна от него и преди да излезне от стаята му отново се обърна и го погледна, чувстваше се слаба знаейки, че няма да го види скоро, просто той толкова бе стиснал всички в нея, че надали скоро щеше да му прости ... Прехапа леко устната си сдържайки следващата сълза да не се отрони и излезна от стаята му...Искаше просто нормален живот, без всичкото това.. Не можеше ли просто наистина да е обикновенна, а той ако ще да си седи така просто да не го застрашава и да е до него... Знаем, че Александра нямаше да издържи дълго без него, знаем, че отново щеше да го потърси първа, защото колко време можеше да му се сърди? Час, два? Даже са много.

Тялото му трепереше. Гледаше към затворената врата и не можеше да проумее какво бе направил току що. Беше отблъснал единствения човек на земята, който държеше на него, който го обичаше и в който виждаше смисъл да оцелее до следващия ден. Сега този човек навярно дълбоко в себе си го презираше и не искаше да го вижда повече, а Алекс не можеше да оцелее без нея дори и за ден. Седна тежко на леглото си и след няма и няколко секунди взе телефона си и се загледа в екрана му. Искаш веднага да й се обади да се върне, щеше да отрече всичко, което беше казал до сега, само и само за да може утре тя отново да дойде със своята слънчева усмивка и да направи деня му една идея по-хубав и по-светъл. Стисна телефона си силно, след което го запрати на пода и сложи ръце на главата си. Колко по-добре щеше да бъде, ако тя престанеше да желае присъствието му, ако вземеше живота си в ръце и му се отдаде изцяло без да мисли за него и за кървавия бизнес, с който се бе заела. Александър пое дълбоко въздух и след това се изправи.
Събра чаршафите от пода и ги занесе в мокрото помещение, по-късно щеше да ги пусне да се перат, сега вече усещаше, че не може да се стърпи да остане на едно място. Влезе под душа и остана там приблизително половин час преди да се почувства достатъчно добре и да излезе от банята. Преоблече се, пъна портфейла си в задния джоб и излезе от апартамента си.

» Апартамента на Еко