Sweet serial killer.. Oh, it's just me. Beverly Mckenna. 20. Killer. Seattle, of course. I love Seattle & Seattle loves me.
Hello Seattle, I am the crescent moon
Shining down on your face
I will disguise myself as a sleeping pill
And descend inside of you ★
Казвам се Бевърли Лизабет Маккена. Преди бях Бевърли Блек, но преди две-три години си смених фамилията или по-точно просто си измислих нова, за да продължа напред. Може да ме наричате Бев, ако искате да ме чувствате по-близка. Повярвайте ми, не искате, а аз търся неклиширан начин да ви обясня защо. Ангъс ми повтаря, че животът ми не е клише и никой всъщност не живее така, но никога няма да ме убеди. Едва ли съм единствената наемна убийца в Сиатъл, която обожава ябълков пай, Мерилин Монро и прекарва всяка петък вечер в компанията на кучето си, пиейки вино и гледайки черно бели комедии.
Казвам ви. Не съм единствена. Ако продължавате да ми твърдите обратното, значи сте зли и искате да ме накарате да се самоубия. А няма да го направя. Светът не може да живее без моят сладък глас и желание да променя света на модата. 60-те години. Ярки цветове. Класа.
Не можете да разберете. Знам и не ви съдя. Повярвайте ми, не съдя никого.
Мога да ви разкажа историята все пак. Не съм егоист, че да ви спестя нещо по-добро от световните бестселъри.
You send me right to heaven ☠
Отраснала съм в Портланд. Покрайнините, в къща на три етажа с веранда и всичко. Люлка от гума в задния двор. Къщичка на големия дъб. Приветливо местенце. Имах една сестра и един брат, близнаци. Умряха преди осем години. Татко ги уби. Не се шегувам. Разбра какво правят заедно и ги застреля.Бяха само на 14 тогава. Експериментираха и се обичаха много, не разбира кое е позволено и кое не. Не бяхме семейство, което често излиза в обществото. Плакатът ми на Рони Джеймс Дио е просмукан с тяхната кръв. Мама се самоуби след това. Бях само на 12, за Бога. Социалните щяха да ме вземат, да ме заведат в клиника за травматизирани деца, а аз не исках. Исках да остана с татко, защото той ме обичаше. Помолих го да не ме дава и да не се предава на властите. Нямаше да го хванат, ако избягахме. Мама не бе казала на никого, изпълнена с шок и ужас просто си преряза гърлото. Помня я как преди това крещеше, че винаги е знаела, че е омъжена за психопат. Тогава защо не направи нищо, питах се аз, защо не го промени. За два дни животът ни се превърна в роман на Стивън Кинг. Аз не исках да бъда още една от жертвите и се съюзих със злодея. Можех да виждам през неговите очи, а той ми обеща, че мен никога няма да ме нарани, защото аз съм добра. Избягахме. Постоянно рецитираше библията. Бяхме оставили двата трупа в мазето. Мама я погребахме. Татко само нея пожела да почете. Каза, че ние имаме два дни, преди някой от съседите или приятелите ни да се усъмни, че всичко е притихнало. Качихме се в колата на татко посред нощ и заминахме. Наехме си мотел, в другия край на страната. Щат, който не познавах и не харесвах, но бях с татко, а татко имаше пушка. Четеше библията из целия хотел, караше ме да уча наизуст пасажи. Бях се побъркала, нищо не се връзваше с дългите ми плитки и розовите дънки. Имах домашни за училище и малко приятели, които щяха да ме чакат. Осъзнах, че татко ще ме гледа като писано яйце, но не в хубавия смисъл. Завинаги негова затворница. Много го обичах, но се изплаших. Истински сковаващ ужас, с който каквато и да е любов не можеше да се мери. Бързо си промених мнението и ревяща по възможно най-сърцераздирателния начин накарах камериерката да викне полиция, докато татко се къпеше. Не беше минало много време от самото убийство, но не гледах новини, не знаех, че и без това сме за издирване. По-късно същия следобед го заловиха. Бях на 12, обичах Хана Монтана и гледах как баща ми бива арестуван за убийството на брат ми и сестра ми. Тогава смятаха, че е убил и мама. Така и не разбрах защо той не ги опроверга. Мисля, че се забавляваше.
Живях в дом за сираци- нищо, че татко още беше и си е жив в затвора- пет години след това и да ви кажа, доста се развалих. Мисля, че цялата семейна драма бе оказала влияние върху психиката ми, но компанията взе връхна точка и ме превърна в това, което съм. Никой не искаше да ме осинови и аз се радвах. Не исках семейство. Исках купони и кариера. Имах купоните. Целувах се с много момчета. Искаха да ме изхвърлят от дома, но не можеха. Бях твърде сладка и изстрадала. Страхуваха се да не отключат чудовището в мен, което ми се бе предало по наследство. Все пак баща ми бе убил собственото си семейство, аз бях оцелялата жертва. Само че не им отне много време, за да забравят съвсем за татко. Защото на сцената излязох самата аз. И станах най-мразената легенда в Ню Йорк...
Защото убих човек. Сама, с ясното съзнание какво правя. Имаше една жена, познавах я от дома и дълго време тя бе единствената, която ме покровителстваше. Когато обаче станах на 18 и компанията ми бавно се изниза от дома, решена да си следва пътя, реших и аз да избягам. Да, някой от тях ги осиновиха, други навършиха пълнолетие, но аз реших, че разликата ще е минимална. Беше 30 май, полунощ, преди две години. Измъквах се навън, събрала малкото си неща в една раница. Тъкмо прекосявах стълбището, планирайки да задействам алармата в последния момент преди да избягам, за да не си играя да я изключвам, когато видях, че някой сега се прибира в дома. Заизкачва се, беше тъмно и не можех да разпозная силуета. Скрих се на ъгъла на едната площадка и подложих крак, зачаквайки. Фигурата се изкачи и се спъна, точно както бях планирала. Подхлъзна се. Не очаквах обаче да падне назад, мислех, че просто ще се строполи наполовина на площадката, наполовина на стълбището. Само че тя се търкаля надолу. Два етажа. Много ръбове. Имаше кръв на почти всяко от последните десет стъпала. Накрая спря долу до вратата, а аз изтичах надолу в някакъв транс. Познах кой съм бутнала и осъзнах, че от началото съм го знаела. Нямаше пулс. Главата й кървеше. Беше инцидент. Направих най-разумното нещо- върнах се в стаята и си легнах, никой не знаеше, че съм щяла да бягам така или иначе. На другата сутрин всички оплакваха злощастието на мисис Хийл, а аз плаках заедно с тях. Препънала се, горката, като се прибирала от гости при дъщеря си. Наистина отвратително нещастие, повтарях аз заедно с тях. Избягах месец по-късно и никой не ме потърси. Домът посърна и се поизпразни доста след тази смърт, нищо, че беше инцидент. Вече бях маловажна, просто едно от децата, което е отишло да си търси пътя. Доста се побърках и прекарах няколко месеца, пиейки по улиците на Ню Йорк. Станах част от банда младежи, които дори си нямаха дом. Повечето крадяха, преспиваха в изоставени сгради. Познаваха фамилията ми, поразпитах ги и реших да не им казвам коя съм всъщност. Така станах Маккена, видях името на табелката на една красива продавачка в мола и ми хареса. Реших и аз да стана красива и да изглеждам дружелюбна и нормална. Започнах работа в някакво кафене, за да събера пари колкото да се махна. Всяка петък вечер в мазето на близкия бар имаше кино, гледахме документални филми за престъпления и серийни убийци, за наркодилъри и проститутки. Бях тъжна и съсипана и без контрол, но това нямаше да продължава. Спря да ми пука. Осъзнах, че не искам да работя повече в кафене. Осъзнах, че ме бива за нещо друго. Да гледам смъртта и да я прегръщам като стара приятелка. Сатаната, дявола, всички те ми се струваха като стари семейни приятели, идолите на татко. Можех да разбирам убийците. Не ги съдех и това ме плашеше. Исках аз самата да убия някого. Някой непознат за предпочитане, защото все пак не бях от стомана. Но да, исках да си пробвам късмета. И без това вече семейството ми имаше такава слава. Друго от мен нямаше да стане. И потърсих точния бизнес за това. Изискваше се само едно, за да успееш- да се сливаш в тълпата и да убиваш когато и когото ти кажат. Простичко като самата смърт.
Изградих си образ. Аз съм двадесет годишна стажантка в модна компания. Живея в Сиатъл, място точно като за мен. През свободното си време приемам обаждания и стрелям в сърцата на разни хора. Никакъв знак, никаква запазена марка, просто куршум. Не се отличава много от другите ми хобита като галерии, готварски курсове и йога. Плащат ми добре и от двете страни, мога да си позволя собствен апартамент, изискани ресторанти и скъпи дрехи. Харесвам модата и често ми казват, че съм истинско сладурче. Имам приятели, барове, където да печеля обожатели и не си водя дневник. Харесва ми да сънувам кошмари, защото всичко, което те могат да ми предложат, вече съм го преживяла в миналото, пък от кръвта, която капе от пръстите ми, не ме е страх. Имам нов плакат на Дио на стената си, а до него съм закачила един от онези залепящи се пъзели, карта на щатите. Самостоятелна млада дама съм с неизвестно минало. Не знам защо, доброволно или не, дори аз не си спомням много от него. Вече дори не нося истинската си фамилия. Вярно, новото ми име е само привидно чисто, но в днешно време хората не обичат да се врат в мръсотията. Водя съвсем нормален хубав живот. Нямам психологически травми. Имам цели и смятам да стана дизайнер. Понякога работя като модел, запознах се неотдавна с един фотограф в парка и сега съм неговата принцеса, нищо, че дори не си говорим извън офиса. Искам да се влюбя и да имам деца, искам някой да знае каква съм и да ме обича. Исках хъски за домашен любимец и сега си имам. Най-добрият ми приятел от Ню Йорк още ми звъни и привидно ме успокоява, но честно казано, той има повече проблеми и от мен. Казах ви, мога да звуча като истинско клише. Има една поема за дявола и младо момиче, която много харесвам. Мисля, че с нея ще е добре да завърша. Няма нищо по-клиширано, красиво и опасно от поезията. Е, освен може би аз, сянката с пистолета, която си слага червило, маха палтото и с късата си рокличка изчезва, за да танцува в нощта.
❝ the devil writes in purple glitter pen
and has an itch beneath his skin.
he kisses others
with blood on his lips
because he bit his mouth until it was red enough,
pinched his cheeks until the color came flooding in.
except the devil does not go by “he.” the devil goes by “she.”
the devil is probably not much taller than you are;
she may even be shorter.
she doesn’t watch you at the foot of the bed,
but curls up next to you
in a sweaty summertime tangle of limbs.
her hips sway
when she walks down the hallway.
you are not frightened when she winks at you.
you should be.
ВСЕКИ СЕ ОПЛАКВА, ЧЕ ФОРУМИТЕ СА ЕДНООБРАЗНИ, ЧЕ НЯМА НИЩО НОВО ИЛИ ОРИГИНАЛНО Е ТОВА Е НА ПЪТ ДА СЕ ПРОМЕНИ. СТРАННИЧЕ, ДОБРЕ СИ ДОШЪЛ НА ОСТРОВ
Индекс 
▶Добре дошли!
▶Вие сте влезнали
▶Екипа
▶Какво ново?
Нед Юни 26, 2016 6:02 pm by 
▶Top posters
