East Side .. When he see her again / Vic & Elena./

Не мислеше съсредоточено. Откакто бе пенсиониран принудително, по някакви психически причини, и се бе върнал в този град, му се струваше, че светът се движи около него без да се спира и без дори да го забелязва. За двадесет и четири часа извън униформеното облекло бе успял да си втълпи тази мисъл. Имаше нужда да получи малко по- различно усещане и кръвта не можеше да му я даде. Нито хората. Те постоянно шепнеха. Започваха да си говорят тихо и скришом, когато той се появеше на определени места. Колко жалко... колко човешко! Но те не бяха видели всички гадости в онези страни, нали? Не бяха ставали свидетели на малки деца, търсещи жално майките си на непознат език. Нямаха възможност да присъстват на същинско разстрелване на същите тези малки, прекрасни, но тъжни дечица. Със сигурност никой от тези хора не се бе опитвал да спаси живот от онзи ужас. Замисли се, че бяха изминали само два дни от както се бе върнал, а вече бе получил компанията на баща си. Каква ирония нали?
Прехапа устната си. Караше бързо, но въпреки това успяваше да оглежда местността. Бързо от равнина премина в повишения на пътя и полята се изгубиха, заместени от високи дървета. Наложи му се да бъде мнителен за неравностите по асфалта. Пое си дъх и изгони тези мисли на главата си. Трябваше само да се наслаждава без да мисли дори за околната среда. Светът не беше най- благоприятното място за него. Имаше странното усещане, че последните двадесет години всичко се обръщаше срещу му. Върхът на хранителната верига, защо повечето неща ставаха толкова нечестни?
Кракът му инстинктивно натисна спирачката. Поднесе леко по мокрия асфалт, но успя да задържи контрола върху возилото. Не беше от най- новите или най- хубавите, ала харесваше колата си. Защо спря? Не можа да се сети. Сърцето му заби подбудено от някакъв адреналин. Колата загасна, докато по грешка включваше различна скорост от първа или задна, което отнемаше възможността му да тръгне. Чуваше едрите капки на дъжда по прозорците си. Запали и върна само няколко метра назад по- внимателно от предния път. Спусна стъклото на пасажерската седалка и погледна през него без да издава достатъчно емоции, за да бъде разгадан.
– Ще настинеш. Да те закарам някъде? – плътния му глас, леко пресипнал звучеше тихо, но уверено.
Изглеждаше му толкова позната. Всъщност, ясно си спомняше коя е... нали тя бе единствената причина да остане в града, но може би недостатъчна, за да го спре от постъпването в армията. Но нещо поставяше прегради в съзнанието му, отвъд които не обръщаше видимо внимание на тази подробност.

Звукът от набиващите се дълги токове на госпожицата се набиваха яростно в мокрия асфалт, докато тя тичаше по почти празната улица. Сякаш нещо или някой я гонеше, за да застраши живота й, но всъщност нямаше нищо такова. Тя бързаше да се крие от дъжда, а колата й бе паркирана наблизо. Искаше колкото се може по-бързо да стигне до нея, за да намери онази топлина, която изпитваше в нея. Целите й дрехи бяха мокри, а от дългата й коса се стичаха едри капки. Лицето й бе измокрено, а тя се чувстваше повече от глупаво. Замисли се защо не бе взела чадъра си, когато излизаше и тогава мисълта за колата отново се загнезди в съзнанието й. Елена кръстоса недоволно вежди и спря да тича, продължавайки с нормалната си походка. Шоколадовите й ириси пробягваха по дългата улица, която се извиваше пред нея, а тя сумтеше яростно. Вече нямаше съмнение, че щеше да закъснее за срещата си с шефа си, а досието, както и рапортът й относно онзи наркодилър лежаха върху бюрото й в офиса. Трябваше да мине първо през там, за да ги вземе, а след това да шофира поне още двадесет минути до другия край на града, за да се срещне с него. Тънките пръсти на Флеминг се спуснаха по тънката й китка, открехвайки малкото стъкло на часовника й, скрило се под черното сако, което носеше. "Чудесно" - каза си иронично тя, виждайки, че до срещата им оставаха едва десет минути. Елена бързо извади телефона си от задния джоб на дънките си и позвъни, за да съобщи, че няма да успее да дойде. Прибра го обратно и въздъхна тежко. Имаше чувството, че целият й ден е прекалено объркан и сякаш всичко се обръщаше срещу нея. Докато вървеше, Елена забеляза някаква кола, видимо не от най-новите модели, които се "разхождаха" из града и се загледа повече в мъжа, който я шофира. Лицето му й се стори повече от познато, но после реши, че го е виждала в някое от многобройните досиета, които прехвърляше из бюрото си ежедневно. Странното обаче бе, че стъклото се свали и той подаде глава навън, приканвайки я да се скрие от дъжда именно при нея. Замисли се, че рядко някой правеше подобно нещо и с видимо колебание протегна ръка към дръжката. Щом отвори, тя се настани в колата до шофьорското място и затвори вратата след себе си. Облегна се удобно и извърна глава към мъжа до нея. Лицето й сякаш пребледня щом срещна сините му ириси, насочени право към нея. Никога нямаше да забрави този поглед, тези очи и още по-малко тези устни.
- Виктор?
Попита видимо несигурна, а тънките й устни потрепериха като лист хартия. Сякаш виждаше призрак от миналото си, някой, който бе смятала, че никога повече няма да види, а сега съдбата отново ги срещаше, за да заплете нови мистерии.

Виктор видя объркването й. Всяка дума,която си бяха казали при последната им среща се впиваше в съзнанието му дразнещо и го човъркаше до онази малка струна на търпението, обещаваща да се скъса съвсем скоро и гнева му безвъзвратно да я залее. Беше забравил колко хаплив език имаше това момиче. Не можеше да не е Елена! Че коя друга, притежаваща тези специфични очи, щеше да се осмели да му говори по този начин?Да спомняше си всяка хаплива реплика. Не беше някой специален индивид, познат на целия свят, но имаше своята неприятна и съвсем вярна слава.
И ето в този момент се появяваше госпожица Флеминг, която въпреки всичко говорено по негов адрес, навлизаше доста време в сърцето му напълно сигурно и проникваше с пипалата на чаровността и странностите си в ума му, в душата му. Омайваше го. Сигурно това го бе уплашило и накарало да избяга под претекст, че трябва да изпълни дълга си към някоя си там държава.
Търпението му се изчерпваше и това си проличаваше по изражението му. Все повече се свъсваше, а погледа му ставаше почти отегчен, но зад това отегчение се криеха много по- силни и изгарящи чувства. Сви устните си в тънка, пухкава линия и едва забележимо по подобие присви очи и я прецени. Беше пораснала. Малко променена, но не беше сигурен, че акъла й бе в повече, отколкото го изостави преди десет- дванадесет години. Но бе по- голяма, отколкото си я спомняше- една невинна и наистина красива малка дама, която бе успяла да увлече вниманието му в себе си.
– Ти кого очакваше? – попита той, но неговия език също бе толкова хаплив колкото на гоаспожицата. – Какво си милише?Че като пристигна точно теб ще търся, за да те разцелувам и да ти повтарям през сълзи колко много си ми липсвала и колко те обичам? Я се стягай! Такива работи се случват само по филмите – скастри я Виктор, както не веднъж бе правил. Не обичаше да премълчава, още преди Елена а е успяла да каже каквото й да било или да го упрекне в нещо. Предпочиташе дискретността си и не веднъж се бе държал толкова гадно с кой да е индивид. – И да не си посмяла да ме ядосаш.
Предположи, че не е нужно да използва психическото си влияние, което му се случваше доста често в този спокоен и цивилен свят, където хората не следваха заповеди.

Елена не можеше да свали погледа си от него. Бе се променил с времето, но не коренно. Все още си беше онова красиво момче, способно да вкара и самия ангел в прегрешение. Но госпожицата беше твърде малка тогава, за да разбере какво наистина чувстваше към него, не беше сигурна дали именно това беше любов. Но сега вече го знаеше и не оставаше никакво място за съмнение в това.
Тя го гледаше повече от учудено, устните й се бяха разтворили в изненада от думите му, а гневът й сякаш бушуваше из цялото й тяло. Кръвта й буквално кипеше по вените й, способна да прегори нежната й кадифена кожа. Неусетно бе стиснала ръцете си в яростни юмруци, които макар и подсъзнателно искаше да забие в тялото му. Как смееше да й говори по този начин?
- Мери си приказките, Вик. Може би именно ти си страхливецът в цялата история!
Започна тя, просъсквайки думите си гневно. Малкото й сърчице биеше като полудяло в гърдите й, загубило всякакъв смислен ред. Флеминг се бе научила да отвръща на грубостта с грубост и да не запазва мнението си за себе си. Да, това я правеше на моменти лошият герой в историята, но такава си бе тя. Твърде ината, твърде горда, твърде лесно ранима. Като агент на FBI, Елена не познаваше страха, още по-малко не позволяваше да я спира да извърши каквото и да било. Тънките й пръсти преминаха през мократа й коса, отмятайки я назад и тя отново извърна красивото си лице към него.
- Защо? Ако те ядосам отново ще забегнеш един Бог знае къде? Точно в твой стил, скъпи.
Фалишива усмивка изви плътните й устни, а тя отпусна стегнатите си юмруци, скръствайки ръце пред гърдите си. Кафявите й ириси се бяха впили в тези на Иванов, сякаш прогаряха лицето му със своята осъдителност. Не разбираше какъв му беше проблемът на този мъж. Държеше се абсурдно, като малко дете, на което току що му бяха откраднали любимата играчка. Не смяташе да бъде нежна и добра с него, когато той й отвръщаше по този хаплив начин. Караше я да губи здравия си разум и да казва неща, които бяха по-добре да си останат премълчани. Елена не беше от покорните жени, които вършеха всичко, което им се каже. Бе упорита и непокорна, забъркваше се в каши, от които бе трудно да се измъкне, но не й пукаше, защото не можеше и не искаше да се променя. Отказваше категорично да се превърне в поредната скъпа жива кукла, предаваща се лесно на който и да е. По-скоро би умряла пред това да се подчини и съгласи на нещо, което не одобрява.
- Страхливец.
Измърмори си тя, сякаш казвайки го на себе си, макар да бе напълно сигурна, че Виктор я е чул. Не си представяше точно така първата им среща след толкова години, но ето, че за пореден път той бе успял да я изненада подобаващо.

Виктор се смръщи на думите й. Наистина губеше търпение и бе готов да излезе, да я изкара от колата , да я срита хубавичко и да я качи принудително. Разбира се, нямаше да я нарани наистина. Не можеше да я удари пагубно. Може би би си позволил да я шляпне по задника, но не и да я нарани физически. А вероятно бе по- добре да я удари, отколкото да атакува и да се отбранява психически срещу нападките й.
Да. Но не можеше да го направи. Изглеждаше му непосилно. Не бе убил напълно човещината в себе си, макар да не му личеше. Облиза пресъхналите си устни, напукали се лекичко. Хладния въздух достигаше до дробовете му и ги измъчваше неприятно. Въздъхна облекчено и едва забележимо, когато въпреки ината си, Елена продължаваше да говори. Честно казано, очакваше доста по- дълго да отказва, но предположи, че е задухал още по- студен вятър в отношенията им.
-А ти какво искаше Елена? Та за бога ти беше дете! - Вдигна прозореца на возилото и се оказаха затворени в едно помещение по- малко от нормална стая, която едва ли можеше да задържи гордостите им и вероятно скоро щеше да се взриви, ако прекалят.
Отказваше да я погледне известно време, но накрая се примири и извърна лице надясно. Там я откри. Женствена, деликатна, много мокра и трепереща от студ, който сигурно бавно щеше да изчезне от тялото й. Пусна парното в колата без да поглежда към таблото с електроника. Богове!
Защо му беше толкова трудно да извърне погледа си от Флеминг? Нима това невзрачно патенце се бе превърнало в такъв лебед? Всъщност, Виктор се бе влюбил в самото пате, какво оставаше за лебеда? Намръщи се на реакцията на сърцето си. Намерило то кога да се разтупка! Няма да тупкаш, сърце! Забранено ти е да мислиш по този начин.
– Е? И ти дочака ли ме или реши, че трябва да слушаш приятелите ми? – повдигна едната си вежда въпросително. – Може да си се хванала с... Марк? Да, той винаги ти е хвърлял око. Често се биехме преди по тази причина – призна си нехайно Виктор. – Не ме гледай така, за толкова години нещата се променят, не очаквам нищо конкретно, инатливке.
Звукът на капките по тавана на колата се засилваше и запълваше напрегнатата тишина между тях.

Наивна. Ето такава беше Елена в миналото. Не слушаше разума си, следваше само и единствено сърцето си, което понякога я подвеждаше и я караше да изпитва болка, за която никога не бе мислила, че може да чувства. И именно страданието я бе превърнало в това, което е сега. В една егоистична и себична кучка, която не се предаваше пред нищо и не оставяше никой да я сломи - нито тялом, нито духом.

Преди около 19 години, Сиатъл;;
Вечерта беше топла, слънцето проникваше през светлите завеси на не особено голямата къща на семейство Флеминг. Елена рисуваше поредната картинка върху масата в хола, хванала цветен молив в ръка. Бе единствено дете и това караше родителите й да й дават всичко, което поиска. Те съвсем скоро трябваше да се приберат, а тя ги очакваше с нетърпение, за да им покаже рисунката си - тя, майка й и баща й изрисувани върху белия хартиен лист. Твърде нескопосано за възрастта й, но въпреки това красиво и чувствено. Самата стая бе погълната от девствената тишина, чуваше се единствено драскането на зеления молив по листа. Но изведнъж всичко това се превърна в една коренно различна картинка. По входната врата някой блъскаше яростно с юмруци, мъчейки се да я разбие. Сърцето на малкото момиченце подскочи в гърдите й, засядайки в гърлото й. Тя захвърли настрани молива си и бързо побягна към гардероба в дъното на стаята. Скри се вътре, като надничаше през малката дупка на ключалката. Опитваше се да успокои желанието си да изпищи от ужас, а това сякаш я даваше. Секунда по-късно някакъв маскиран мъж нахлу в къщата, разбил вратата. Малката Елена спря да диша за няколко секунди, а кафявите й ириси шареха хаотично из малкото помещение, в което се намираше. Сякаш бе в свой собствен затвор, от който нямаше измъкване. Късите й пръстчета се бяха свили в малки юмручета, издаващи паническия страх, който я бе превзел. Надничаше през ключалката, виждаше маскирания мъж как бясно разхвърля целия хол, крещейки като обезумял имената на родителите й. И сякаш на повикване, те се озоваха на прага. Маскираният ги издърпа бързо в къщата, блъскайки ги върху широкия диван, където Елена бе стояла преди броени минути. Майка й, трепереща от страх, бе взела рисунката й в ръце, а сълзите й потекоха по лицето й. Баща й, стоящ до нея, гледаше безмълвно и виновно.
- Къде е кутията, Джеймс? - попита крещейки маскирания, насочвайки оръжие към него. Двамата мъже започнаха настървен спор, който продължи повече от час. След това всичко приключи. Чу се силният заглушителен изстрел, а след него още един. Родителите на малката Елена лежаха мъртви на дивана, облени в кръв и напълно безжизнени. Тя проплака тихо и след като облеченият в черно мъж напусна къщата, Флеминг излезе от гардероба, ридаейки с цяло гърло над мъртвите тела на родителите си. Бе станала свидетелка на тяхното убийство, а психиката й бе напълно разтърсена.

След спомена, Елена гледаше празно, впила кафявите си ириси в прозрачното стъкло. Само плътния глас на Иванов я бе върнал в реалността, далеч от най-голезнения спомен в живота й.
- Отдавна не съм дете, Виктор. - промълви тихо тя, извръщайки глава към него. Погледна го безизразно и премигна бавно. Брюнетката спусна езика си по пресъхналите си розови устни и поклати глава. Не можеше да повярва на обвиненията, които руснакът й отправяше. Без дори да се поколебае, ръката на Елена се отплесна, спирайки се в лицето на тъмнокосия мъж.
- Никога не бих позволила на това гнусно прасе да ме докосне. - думите й прозвучаха повече като красъци, излезли от дълбините на душата й. Нямаше да търпи подобно отношение от него, както и никога нямаше да му признае, че го бе чакала да се върне през всички тези отминали години досега.

Болката от шамара й не бе никак малка, но не бе физическа, а по скоро душевна болка от това, което бе направила, накара сърцето му да се превива от две, но предпочете да се изправи пред нея мощно и да й докаже кой всъщност беше този с контрола. Застрашително голямата му фигура изпъна гърба си и се облегна на седалката и се приближи до нея като я хвана за гърлото. Може би не осъзнаваше съвсем, че Елена не му бе длъжна за нищо и не беше една от онези с които се държеше като с болкуци, а й да не забравяме, че в действителност Виктор бе забравил как трябва да се дръжи с една жена,а това допълнително не му позволяваше да се държи така. Накара я да го погледне като извъртя главата й и я повдигна нагоре.
- Същата глупачка си, както някога, и не се замисляш преди да направиш нещо, Елена. - повдигна веждите си въпросително. Челюстта му бе стегната, изразявайки недоволството от държанието й. - Не забравяй, че не си ми жена. Единственото по- различно в теб от останалите е, че те познавам от дете. И ти обещавам, че ако си отвориш още малко устата така ще ти го начукам, че няма да си седнеш на задника с дни.Като ще си напомням, че вече не си Дете.
Виктор присви очите си срещу нея, а само секунди след това, под влиянието на раздразнението си към наглостта й, ръката му я пусна и удари толкова силно през лицето, че накара ъгълчето на устната й да кърви. Отстъпи крачка назад и се върна обратно облягайки се на седалката . И вече съжаляваше, бе ударил жена.. единствената жена, която го крепеше и заради която действително се бе върнал, колкото й да не искаше да си го признае. Обърна се към нея и протегна ръката си, докосвайки нежно разкървавеното място, и премахна следите на кръв от устните й..
-Аз съжалявам, наистина толкова много съжалявам... просто не помислих..
Болеше го, заболя го, от всичко това което бе направил, а и нещата не се бяха развили точно както той искаше.. Мислише си, че всичко ще е много по –различно,а ето, че първата им крачка беше скандал..

Елена впи кафявите си ириси в неговите и преглътна жално, но нито за миг не показа страх или паника от случващото се. По лицето й се четеше единствено гордост и непримиримост, които някой ден със сигурност щяха да бъдат причина за смъртта й. Гледаше го нагло, сякаш го предизвикваше да я удари и ето, че ударът не закъсня. Грей усети тънката струйка кръв, стекла се по бялото й лице и щом Виктор я пусна, тя започна да се смее. Бяха й нужни около две минути, за да се успокои, а после върна сериозността на лицето си и се извърна към тъмнокосия мъж.
- Току що ме накара да изпитвам щастие, че не съм ти жена, Виктор. – каза тя, поклащайки погнусено глава. Действието му сякаш потвърждаваше какъв страхливец бе наистина. Не искаше да го повярва, но как можеше да отрече очевидното? Елена можеше да се защитава, можеше да го повали без проблем ако започнеха бой, дори можеше да го застреля с пистолетът, подпъхнат в колана на кръста й, под блузата. Но не… би било твърде лесно за нея. Не искаше да му причинява физическа болка, би било твърде лесно. Искаше да го накара да страда, да разбие сърцето му и да го унижи както той унижаваше нея в момента.
- А ти си по-голям глупак ако смяташ, че ще търпя капризите ти, Виктор.
Отвърна брюнетката, а после прокара езика си по дължината на устните си, усещайки малката цепнатина на долната. Ако Крисчън я видеше така щеше да задава твърде много въпроси. И Елена знаеше, че не е способна да го излъже, а това щеше да последва до нещо грозно и кърваво. Щеше да е по-добре да отиде в хотелска стая или където и да е, но не и у дома им.
Докато облизваше устната си, Грей забеляза похотливия блясък в сините ириси на Иванов. Тя се облегна назад, прокарвайки пръсти през влажната си коса и повдигна вежди въпросително. Приближи се по-близо до него като повдигна тялото си, извивайки го с лице към него и постави коляното си между краката му. Притискаше мъжествеността му с крака си, а тънките й пръсти се настаниха на лицето му, спускайки се нежно по скулите му. Приближи глава към неговата, оставяйки няколко милиметра между тях.
- Желаеш ли ме, Вик? Искаш ли всичко това да бъде твое?
Тя шепнеше тихо, възбуждащо и жадно, а после захапа меката част на ухото му и върна погледа си към лицето му. Виждаше ясно отговора в очите му, виждаше копнежа му да я направи своя и това й стигаше. Елена рязко се отдръпна и отвори вратата на колата, излизайки от нея. Малко преди да я затръшне под носа му, тя сведе глава вглеждайки се още веднъж в красивото му лице.
- Добре, защото никога няма да ме имаш. Никога. И по-добре свиквай, красавецо. Защото глупавата Елена отдавна я няма. Съветвам те да внимаваш, защото нямаш ни най-малка идея до къде мога да стигна.
Госпожица Грей му смигна нагло, а после затръшна гневно вратата и тръгна надолу по улицата. Едно съжалявам нямаше да оправи нещата. Нямаше да върне удара, нито да спечели доверието й. Иванов трябваше наистина да се постарае с нея, защото тя определено не беше лесна и не бе залък за всяка уста. Не само обучението й във FBI я бе направило боец, самият живот я бе превърнал в такава. Бе се заклела, че ще намери убиеца на биологичните си родители и нищо нямаше да я спре да го стори. Едрите капки дъжд отново се стовариха върху нея, обливайки я в своята студенина. Крехкото й на вид тяло потрепери и брюнетката обви ръце около него, сякаш така щеше да успее да прогони студа.

Виктор излезна от колата и тръгна след нея стискайк я малко над лакътя и врътвайки я към себе си..
- Можеше да си го спестиш и да не вдигаш скандал - спокойно й каза Виктор като поклати главата си съвсем недоволно. - Да не ме удряш. Всъщност и да искаш, скоро секс няма да видиш от мен поне.Мога да имам всяка Елена, не си ли го разбрала.. Не съм те имал толкова години, че мога да си го позволя. Аз мога да си позволя всичко!- пое дълбоко въздух, беше ядосан, искаше да подтисне този яд.Отдръпна се от нея и се облегна на задния капак на колата , пъхна ръце в джобовете на джинсите си. Гледаше право напред без ясна следа от това, че я слуша. Но всъщност попиваше всяка дума от казаното.
Всъщност, все още й беше бесен.
Не можеше да си позволи жена, която и да е тя да доминира над съществуването му, да държи сметка за действията му, които реално си бяха само и единствено негова работа. Не обичаше да се чувства задушаван, държан на каишка и оценяваше свободата си. Може би затова все още нямаше дама до себе си. Или по – скоро всичко опираше, че искаше точно определена дама до себе си.
- Трябва да разбереш, че съм свикнал да бъда свободен. И да разбереш, че се върнах единствено и само заради теб. - гласът му беше твърд с онази своя характерна и възбуждаща пресипналост. - И подобни думи или действия не ми харесват, а аз няма да търгувам със свободата си, освен с властите. Не реагирай толкова остро на думите ми.Просто кажи, че не ти харесват и всичко ще се приключи. Това може и да го правиш с други мъже, но аз няма да ти го позволя.
Обърна се към нея и впи безмилостно погледа си в нейния, за да разбере колко истина наистина имаше в тези думи и че последното, което можеше да направи щеше да бъде да се води по свирката на коя да е жена.

Елена наистина не можеше да го разбере. Държеше се като пълен кретен, отблъскваше я по всеки възможен начин, а когато тя си тръгваше, той тичаше обратно при нея и отново започваше да й обяснява, че не може да е близо до нея. Какво целеше този мъж? Да я побърка? Да я докара до ръба на лудостта, а после безмилостно да я блъсне в огромната пропаст? Е, може би наистина имаше властта да го направи, макар брюнетката да не го признаваше дори пред себе си. През всичките тези години мислеше само и единствено за него, очакваше нетърпеливо денят, в който той ще се завърне при нея, без да я мисли за онова дете, което остави в миналото. Защото тя беше пораснала. И от момиче се бе превърнала в истинска жена с достойнство и качества, които всеки би искал да притежава. Но това сякаш отново не бе достатъчно за господин Иванов. И това я съсипваше.
- Да не вдигам скандал? – попита тя невярващо. – Там си си загубил ума, Виктор.
Думите й отново бяха придобили онази осъдителна нотка, но в тях имаше и нещо различно. Присъстваше нотка на тъга, която Грей се опитваше да прикрие, но въпреки годините, които бе прекарала като агент под прикритие, не й вършеха особено полза сега, когато трябваше да скрие нещо от него.
- Не искам секс, а любов. И защо щом можеш да си позволиш всичко се връщаш отново при мен, Виктор? Защо при мен, щом си толкова сигурен, че можеш да имаш всяка?
Елена отново бе започнала да крещи. Гневът й бе достигнал до връхната си точка и бе невъзможно за нея да овладее всички емоции, които я обземаха в своя капан.
От кафявите й очи се бяха плъзнали няколко горещи сълзи, които си бе позволила в момент на слабост, а дъждът сякаш бе нейн партньор в престъплението. Радваше се, че вали, защото дъждът прикриваше сълзите на болката, която я разкъсваше отвътре.
- Самият ти си противоречиш. Чуй се само! Казваш, че си се върнал заради мен, но правиш всичко възможно, за да ме отпратиш далеч! – поредния вик от нейна страна, който отекна в далечината на напълно пустата улица. Елена бе забравила напълно за студа, който сковаваше тялото й, както и за мястото, където се намираха. Не й пукаше, че някой може да ги чува и да ги обсъжда отстрани, просто искаше да му каже всичко, което я измъчваше и не й даваше покой през всичките тези години.
- С властите, хах… -- поде тя, вече с по-спокоен тон и коренно различна динамика. – Може би тогава трябва да те тикна зад решетките, за да си поговорим отново, Вик?
Тя не можа да сдържи ироничния си смях, а тънките й пръсти се бяха вмъкнали в джоба й, изкарвайки значката й, на която пишеше „Елена Грей – Агент на FBI” , както и по-важната информация за нея, като телефон за връзка, адрес, години и прочие.
Тя поклати глава, а после скръсти ръце пред гърдите си, вдигнала гордо брадичката си. Въздъхна тежко, поемайки си дълбоко въздух, който изпълни дробовете й.
- Там в въпросът, Виктор … за никой друг не ми пука толкова много, за да се ядосам и да започна да викам като умопобъркана! – каза накрая откровено тя, впивайки изгарящите си кафяви ириси в него, сякаш за да види истината, изписана в тях. Елена и Виктор бяха съвсем различни. Като двете страни на една монета. Невъзможно да съществуват един без друг, но същевременно почти невъзможно да постигнат съгласие. Винаги щеше да се намери нещо, което да ги накара да спорят, да се оборват един друг и всичко да завърши с грандиозен скандал, та дори и с удари.

Според него именно сега госпожица Грей, говореше прекалено много. Изкушаваше се само от начина, по който лицето й изразяваше всико, което изпитваше в момента. Наведе се и докосна с език малката линия под долната й устна, където бе останал малко от Кръвта.
Усети усмивката й, а само миг по-късно вече бе впил устни в нейните. Пусна ножа рязко, който издрънча върху чинията и я придърпа към себе си. Обви ръце около талията й, притискайки я още по-силно. Нямаше по-добър вкус от нейния, напоен с дъх на шоколад и сметана. Езикът му изучаваше нейния, галеше го, на моменти по-грубо, в други по-нежно. Но цялото това електричество между тях се усещаше толкова много, че тръпките в слабините на Иванов бяха почти болезнени.
Знаеше, че я иска там и на момента, но как като знаеше, че след толкова много минали години, не се бяха виждали толкова много време...какво можеше да направи? Е, както вече споменахме, за него това не бе абсолютно никакъв проблем, но Елена... тя просто нямаше да го приеме толкова добре колкото той.
С голямо нежелание я пусна рязко и опита да възстанови нормалния ритъм на сърцето си. Поклати глава и се усмихна на учудената й физиономия.
-Нямаш си на представа, колко много ми липсваше Ел.. всичко, което видях там, всичко което приживях... ти беше единственото, което ме измъкваше от ръба лудостта.. Просто си нямаш ни най – малка представа.. Но знаейки, че ти ще си тук когато се върна..просто само това ме държеше – призна си той всичко най – накрая, да вярно беше, че сменяше настроението си като ностни кърпички, вярно че се държеше като задник и глупак, но какво можеше да направи.. Не знаеше какво да й каже след толкова много години, та той просто бе заминал, а я бе уведомил едва след това..
Въздъхна тежко, преди отново да я погледне, а сините му ириси да изучават нея в тъмнината.
Приближи се отново към нея, като докосна едно място малко над устната й, съвсем леко и ефирно с пръстите си...
-Знаеш ли имаш точно ето тук, едно местенце..едно местенце, което се свива толкова сладко, когато на лицето ти се показва онази слънчева усмивка Елена, а точно това място харесвам толкова много – обясни й той като се наведе и леко го докосна с устните си.. – Съжалявам, че съм такъв кретен... Просто трябва ми време, Ел..

Докосванията му, ласките му, близостта му – напълно преобръщаха света на Грей. Тя бе изпаднала в онова сковано състояние, в което не можеше да разграничи реалността от съня. Имаше го след толкова много години. Усещаше горещите му, влажни устни върху своите, позволяваше на езика му да проникне през меките й устни и да се заиграе бясно с нейния, поглъщайки го в огнената си стихия. Брюнетката изобщо не се замисляше дали бе правилно или грешно, просто се отдаваше на този дълго жадуван момент. Тя обви нежните си ръце около шията му, заравяйки тънките си пръсти в непокорната му коса, която бе станала мокра от дъжда. Беше толкова мека и ухаеше прекрасно. Не искаше този момент да свършва, но се досещаше, че както няма песен без край, така и нямаше друго нещо без край. Единствено мечтите й бяха вечни.
Няколко секунди всичката тази магия бе изчезнала, Грей се бе върнала в студената реалност, където продължаваше да бъде една незначителна сива фирура, гледаща го с очакване и изненада.
- Виктор… - понечи да го прекъсне тя, накланяйки главата си надолу. Сърцето й забиваше по-бавно, сякаш се стискаше от болка и му бе все по-трудно да бие нормално. Тя трепереше от студенината на мрачния ден, а по бузата й се спускаше поредната гореща сълза, останала невидима под едрите капки на проливния дъжд.
- Просто не казвай нищо, Виктор… - отвърна тихичко, приближила се до него, усещаща палеца му по устната си. Бе подпряла челото си в неговото и се чувстваше като треперещ лист под лекия вятър, който полъхваше край тях. – Не искам обещания, не искам повече думи, в които да вярвам… Не казвай повече нищо, което не можеш да изпълниш, Виктор.
Тя въздъхна тежко, а после обви красивото му лице в ръцете си и се надигна на пръсти, за да го целуне. Тънките й устни се докоснаха нежно в неговите, обвивайки долната му устна. Тя я захапа леко и я издърпа докато се отдалечаваше. После отново се приближи и го целуна страстно, прокарвайки езика си по дължината на устните му, намирайки неговия.

Ръцето му се увиха около крехкото й тяло, притискайки го към своето. Имаше чувството, че ще се счупи под най – малкия натиск, придържаше я лекичко, нежно пръстите му се разхождаха по фината й талия. Езика му проникна между валжните й пухкави устни намирайки своята играчка, или иначе казано сладкото й езиче.
Ръцете му се спуснаха по тялото й, напипвайки бедрата й. Вдигайки я и карайки я да обвие краката си около кръста му, ръката му се разхождаше по бедрото му, докато другата му я поддържаше около кръста й. Ръцете му зашариха отново по тялото й, сякаш до преди час не бе правил същото. С
студения дъжд бавно започна да се затопля, обливайки телата им, които бяха достатъчно нагорещени от близостта им. Виктор веднага усети пулсирането в слабините си, готов да я има отново и отново. Но ако сега се отдадеше на желанието си, не не трябваше да го прави.
За всичко имаше време, опря дупето й на капака, като с нежелание откъсна устните си от нейните. Не искаше да продължава защото тогава.. тогава нямаше да може да се стърпи. Подсмихна се опирайки челото си в нейното, и докосна устните си до слепоочието й.
-Мисля, че трябва да се махнем от студа Ел – каза й той, като се подсмихна лекичко, усещаше как тялото й потрепва от студения бриз. Да нормално за Сиатъл все пак валеше сто и петдесет дни от триста шейсет и пет. Нямаше как да не запомни това. А тя бе толкова крехка, толкова нежна, чене искаше да бъде подложена на този студ.
Продължаваше да мисли, да мисли за това как се отдалечи от нея, как замина именно заради подбудите си, именно заради това, което изпитваше към нея. Но сега бе различно, тя не бе малкото момиченце, което бе оставил зад гърба си. Не тя бе нещо, ново различно, вълнуващо. Нещо, което нямаше как да остави отново. Искаше да я пази, да й даде всичко, което до сега не й бе дал. Но можеше ли познавайки себе си? И свойте постоянни смени в настроението си. А й всички се питахме едно, беше ли той мъж само за една жена? Тръсна главата си, не трябваше да мисли повече за това, не искаше да мисли за него. Искаше да мисли, само ден за ден, за това което щеше да се получи между тях..
-Мислиш ли...мислиш ли, че може би най – накрая, ще успеем да постигнем нещо Елена? – попита я той, като отново отлепи дупето й от капака на колата оставяйки я да стъпи на земята, заглеждайки се в прекрасните й шоколадови очи, да тези очи, който дори и в тъмното можеше да забележи, просто защото не можеше да ги забрави. Харесваше ги, искаше да се вглежда в тях всяка сутрин, да се събужда до нея, да вижда прекрасно лъчезарната й усмивка всяка сутрин, и ето, че господин Иванов, щеше да направи най – импулсивното и неочаквано нещо в живота си. Да тук под дъжда, под звездите, след толкова години отсъствие.
-Омъжи се за мен Елена. – каза й той, и да въпреки, че нямаше пръстен, винаги можеше да й купи, а и може би точно импулсивността на решението му бе толкова очарователна.

За пръв път от толкова много години Елена знаеше, че точно това е мястото, на което принадлежи – не на стрелбището в академията на FBI, не по улиците на Сиатъл, преследвайки поредния негодник, а точно тук, в ръцете на Виктор Иванов. Мястото й се струваше най-безопасното, на което някога е била, а ароматът на кожата му й действаше като опиат, който караше съзнанието й да се замъглява. Губеше всякаква представа за времето и пространството около себе си, усещаше как краката й се подкосяват и омекват след сладостта на устните му, как стомахът й се преобръща и сякаш пеперуди хвърчаха в корема й. Не можеше да му се насити. Искаше още и още, не й беше достатъчно само да усеща целувките му, желаеше повече. За пръв път през живота си Елена Грей се разтапяше в прегръдките на един мъж и бленуваше за него. Желаеше го дяволски, точно тук, точно сега. Тялото й трепереше като лист хартия, прилепнало плътно до неговото, а тя не можеше да откъсне ръцете си от меката му коса, която отдавна бе мокра. Късите кичурчета на кестенявата му коса се плъзгаха по пръстите й, галеше го и не спираше да се наслаждава дори за миг. Сякаш не беше тя. Това бе една друга госпожица Грей, готова да действа безразсъдно, глупаво и дори наивно. Откриваше напълно друг човек в себе си, една жена, изпълнена с грях, похот и грешни мисли. Никога преди не бе жадувала толкова силно за един мъж. И когато той се откъсна от нея, един мъчителен стон се изплъзна между тънките й устни. Брюнетката плъзна ръката си по гърдите му и остана загледана в сините му ириси. Приличаха на два необятни океана, в които нямаше нищо против да се потопи, готова да бъде отнесена от бурното течение. Едва не ахна, когато чу думите му. Устните й се разтвориха, зениците й се разшириха и цялото й тяло изтръпна.
- Да, Виктор. – прошепна тихо тя, свела погледа си. – Ще се омъжа за теб.
Довърши тъмнокоската, повдигайки глава. Прехапа долната си устна и ръцете й се обвиха около шията му. Прегърна го силно, почти болезнено. Беше пристрастена към него. Тя се отдръпна леко назад, повдигна се на пръсти и впи жадно устните си в неговите. Езикът й се преплете в неговия, обвивайки го в своята сладострастна игра, в която нямаше губещ или победител. Очите й бяха затворени, ръцете й обвити около врата му, дъждът се сипеше над тях, а отвъд тъмното небе светеше кръглата луна, заобиколена от блещукащи малки светлинки. Картинката бе като излязла от любовен роман, писан от известен автор. Звездното небе бе изпълнено с толкова много мечти и обещания, а лекият ветрец нашепваше тихо тайните им.
- Нека отидем у дома. Замръзвам.
Каза тя едва-едва след поредната целувка, с глас, изпълнен с наслада. Беше щастлива. Елена Грей беше щастлива. За пръв път от толкова години насам тя усещаше чистата форма на щастието, бликаща от всяка частица на тялото й. Нямаше търпение да съобщи на Крисчън, искаше целия свят да разбере за тях. Искаше всички да знаят, че Виктор Иванов бе само и единствено нейн.