Free to be my self..

Жена, която беше решил да запази. Повтаряше грешката си отново и отново. Нормално нали? Та кой не повтаряше грешките си? Е явно Матю сам се набутваше в тях и затъваше все повече и повече. Да нека се върнем няколко седмици назад във времето .
Деня беше поредния слънчев за времето, определено не му беше момента и не в Сиатъл. Може би това бе един от малкото не дъждовни дни, в който Матю чакаше голямата си поръчка. Да точно така той все още се занимаваше с трфика на хора, но всичко бе толкова покрито, че толкова години не можеха да го надушат. А да не говорим, че босовете бяха толкова глупави и слепи, че не успяваха да надушат, че именно той е Ричард.. да глупаци. Но това само можеше да го радва нищо повече.
И тогава я видя, седяща до един от хората му.. и веднага му мина през главата, какво ще направи с нея. Не тази беше специална и нямаше да я остави и да даде напътствия в кой публичен дом да я заведът. Тази щеше да запази за себе си. Но нямаше да остави отново да се случи същото както със Серия. Не тази просто щеше да я използва за икономка. И точно това напраави, но момичето започна да го посреща по странен начин в кабинета му, намираше я там върху бюрото му.
А той просто сячески се пазеше от нея и се бореше всеки един момент със себе си, да не й посегне по какъвто й да е било начин... Преглътна тежко, като стана от въртящия се стол и се провикна, знаейки какво щеше да види..
-Бианка – загледа се през прозореца, не искаше да я погледне когато влезнеше, защото онази униформа.. да май трябваше да я смени.

Бианка не беше от толкова дълго време в този бизнес, но за нея нямаше смисъл да се бунтува, когато нямаше кой да я спаси. Нямаше и за какво да иска да излезе от тази голяма, добре измислена система. Един ден щеше да умре, но до тогава, можеше да се радва на това, което й се дава. През живота си не бе обличала по- хубави дрехи от тези в собствената си стая, да не говорим, че откакто бе тук, дори имаше възможността да се храни редовно и да спи на удобно легло. В замяна... в замяна се очакваше да сервира лично на Матю. Бе преминала няколко седмичен, бърз сервитьорски курс и сега бе почти усъвършенствана в занаята.
Бутна вратата с лакътя си и влезе, извъртайки се с лице към гърба на шефа си. Усещаше преднамерената дистанция помежду им и се опитваше да не я нарушава по невнимание. При Бианка това се случваше умишлено в някои случаи, в други наистина го правеше без да иска. Държеше сребърен поднос в лявата си ръка, а ръба му почти се докосваше до гърдата й, но деликатно оставяше няколко милиметра.
- Да, господин Гренфил - опита се да бъде възможно най- учтива, докато се приближаваше към бюрото му. - Чай с коняк? Приготвила съм го специално за Вас - безстрашно го разбърка с лъжичката и заобиколи мебелта. Застана до обърнатия си шеф и подаде чашата в ръцете му, докато любопитно се опитваше да разгадае изражението, което се мъдреше на това красиво лице.
Носеше от онези странни, оскъдни униформи, които, според нея, бяха толкова странни и неудобни, че беше престъпление да ги има. Ръба на жартиерите й се виждаше под полата, колкото и усилия да полагаше Бианка да ги скрие.

Наистина не смееше да я погледне, но имаше ли смисъл да избягва неизбежното? Не не виждаше смисъл в това, защото все някога трябваше да я погледне. Пое чашата в ръцете си, както винаги Бианка знаеше какво да му направи. Наистина му действаше успокояващо аромата на коняка премесен с чая. Овладя лицето си, като студените му очи се вгледаха в нейните като се стараеше да скрива емоциите си достатъчно добре.
-Както винаги, знаеш – да нямаше как да не знае, все пак... да както й да е няма смисъл да Ви обясняваме какво как и защо.. но той действително не искаше да задържа погледа си на нея.
-Знаеш ли, Бианка. Когато се замисля, смятам че ти е време за нова униформа. – изрази мнението си Матю докато отпиваше глътка от чая с коняк. А течността се разля в гърлото му сгрявайки го и разливайки приятния си вкус в устата му.Може би наистина му харесваше начина, по който Бианка искаше да го задоволява или просто знаеше, че тя ще направи всичко, за да задоволи капризите му.
Въпреки, че тя просто нямаше друг избор, а смисъл от това да се бунтува срещу му нямаше. Дефакто, ако той не я бе задържал за себе си, сега тя щеше да е някъде , в поредния бардак и да продава тялото си, а така бе задоволена от всички от което имаше нужда. Или поне Грендфил се надяваше наистина да задоволява нуждите й, поне с това, което можеше да й даде. – Кажи ми имаш ли нужда от нещо? Трябва ли да ти бъде набавено? – попита той облягайки се на кадифената повърхност на бюрото и надигайки леко очите си към нея. Да той знаеше, от какво има нужда жена като нея, но едва ли можеше да се прежали да й го даде.. Не, че не искаше просто го беше страх.

Романов скръсти ръце пред тялото си и помълча малко. Извърна дълбокия си, светъл поглед по посока на това, което той гледаше. Двора на мястото беше наистина красив по това време, но не си заслужаваше да бъде гледан, когато имаха толкова важен разговор. Сега беше нейния момент и ако не го питаше сега, едва ли щеше да събере смелост друг път. От питане, глава не болеше. С отговора му, Бианка щеше да получи отговора на своите терзания и ако беше отрицателен- щеше да се чувства до някъде свободна. Ако беше положителен... тогава ставаше малко по- сложно.
Придърпа малко униформата си надолу, но тогава тя разкриваше прекалено неприлично гърдите й. Дръпна я и отгоре. Отново жартиерите се подаваха отдолу. Ах! Не се получаваше. Отказа се да я намества и да се опитва да прикрие части от тялото си, които според нея в някои моменти не трябваше да са отвън. Примляска лекичко и изцъка тихичко с език.
- Избягвате ме - констатира Бианка и го погледа непоколебимо, макар да не успя да намери очите му. - Защо? И, ако не ме харесвате, защо тогава решихте да ме запазите? Или пък... може би след това сте спрели да ме харесвате, но тогава идва въпроса, защо ме държите още тук? - спокойно и уравновесено зададе всичките си въпроси.
Опитваше се да излъчва спокойствие, въпреки факта, че отвътре изгаряше не само от любопитство, а и от непреодолимото желание да получи поне малко ласки от някого и да преодолее самотността, която изпитваше в себе си.