Maybe yes, maybe no?

Казват времето лекувало всички рани, но дали е така кой можеше да ни каже.? Едва ли някой, някога действително се бе замислял над това...Е Ния на няколко пъти се бе опитала, но така и не бе стигнала до отговора. Понякога седеше и мислеше как всичко бе стигнало до тук, защо на нея трябваше да се случва всичко това? Не можеше ли да бъде нормална? Отгледана от нормално семейство.. е отговора винаги е бил един и същ- Не.  
Беше просто съдба, а както всички знаем именно тази така наречена съдба знаеше как да си свърши работата.
Беше обикновен пролетен ден, според Ния всичко вървеше по план, всичко което замисляше винаги се случваше, както го пожелае, както го каже. Вижте госпожицата беше голям инат, за нея всичко се постигаше именно с тази част от характера. А повярвайте ми тя беше с много труден и чепат характер, от както се бе омъжила Ния добре разиграваше съпруга си и без това помежду им рядко се случваше нещо по – различно от поредната караница. Все пак при тях не ставаше дума за любов, за чувства, тръпката не съществуваше- ставаше дума за взаимна изгода. Поне така бе до преди няколко седмици когато Ния бе изпитала нещо по – различно от ненавист, но едва ли щеше да си го признае.
Госпожа Ван ДерУудсън погледна часовника и когато осъзна от колко време се излежава потънала в размисли за живота си просто тръсна леко глава и отви тялото си. Алекзандър все още спеше. Беше й ясно колко му бе тежко след смъртта на баща му. Стана от леглото тръгвайки посока на прозореца и докато дърпаше завесите, за да проникне дневната светлина се замисляше. Как трябваше да се държи сега или какво трябваше да му каже? Ами ако бе най- добре да замълчи, за това което бе разбрала? Да не му казва, може би щяха да живеят нормален живот ако Алек не заемеше мястото на баща му. За сега щеше да замълчи трябваше да разбере малко повече. Облече копринения халат, върху нощницата си и се запъти към кухнята. Щеше да му приготви кафе и да го събуди.
-Добро утро, госпожо- бе поздравена влизайки в кухнята, Ния се усмихна чаровно, а очите й всякаш не можеха да заблудят никой, че усмивката й не е истинска. И как да бъде? Последните дни не искайки да признае чувствата си към съпруга й, опитвайки се да ги отрече. Сякаш се бе замислила и за друго, мъжа й спеше с различни жени и скъпата им прислужница бе една от многото, за които си затваряше очите последните дни. Въздъхна леко и завъртя очи на наглата усмивка срещу себе си.
- Спести си любезностите за съпруга ми. Кафе за господина и то по – бързо – каза й леко дръпнато Ния и отново престорената усмивка излезна на показ. Гледаше как госпожицата се забърза и докато се усети вече излизаше от кухнята
- Почакай.- скара й се – Не и днес. Аз ще му го занеса. – вземайки кафето от ръцете й излезна покрай нея замислена над случилото се. Май все пак имаше глътка ревност, а и как да няма..все пак малко или много Ния имаше чувства към този мъж, а този мъж бе неин съпруг, не на друга. Въпреки, че доста жени я бяха заменили в самотните му нощи. Вървеше бавно към спалнята им. Не можеше да разбере как  деляха една спалня..а да все пак Алек повечето нощи прекарваше извън брачното им ложе. Ния поклати глава и се начумери, но какво й ставаше? Мислеше си когато отвори вратата, а той тъкмо ставаше в цялата си прелест, а нашата уж студена лейди едвам се въздържа да не ахне на гледката. Дали пък не бе толкова студена за колкото се смяташе? Може би.
-Добро утро.! -поздрави затваряйки вратата след себе си. –Не предполагах, че си станал вече. Нося ти кафе. -оповести му тя, усмихвайки се и приближавайки се към него му го подаде. Я каква е тази промяна днес? Може би е станала в добро настроение

Войник! От дни се опитвах да намеря една дума, която да описва баща ми и май най - накрая я бях открил. Никога безразсъден, никога наивен, твърде умен, за да остави страха да го води. Прецизен, тих, калкулиращ, винаги успяващ да изчака правилното време. Ще разгледа всички възможни последствия. Ще разбере какво трябва да се направи. Ще избере страна и после ще се справи със ситуацията по начина, по който трябва. Ще изгори всичко ненужно и никога няма да погледне назад. Никой не го познаваше така, добре както аз. Неговите приятели не го познаваха. Нито тези които бяха негови подчинени. Мислеха си, че е лоялен към хората. Не знаеха, че би ги използвал като разпалки за огъня, ако трябва. Аз обаче го познавах. Знаех, че никога не би позволил на който и да било, да застане на пътя му, на пътя на онова, което което знаеше, че е  правилно, на фундаменталната му вяра, че Обществото, което оглавяваше, трябва да издържи на всяка цена. Познавах го, защото крушата не падаше по-далеч от дървото.
"Стъпка 1 - Обезоръжи жертвата. Стъпка 2 - Идентифицирай слабостите й. Стъпка 3 - Разучи ги. Стъпка 4 - Наслаждавай се." - Обичаше да казва той. Това бе един от онези уроци, които бях убеден, че съм усвоил, до преди да се сблъскам с Ния. Можех да говоря много за нея. Имаше време, когато дори си мислех, че е възможно да я разгадая, да я разнищя, да я поставя под микроскоп, да я изуча старателно и да открия начин, по който да се справя с нея, но тези времена отдавна бяха отминали. Бях капитулирал пред тази... жена. Моята жена! Жената, която бях обещал да обичам и уважавам, независимо от всичко. Същата, която ми идеше да удуша с голи ръце, докато маха съвсем умишлено завесите и пуска ослепителната светлина да нахлуе в стаята, за да прекъсне и без това оскъдното ми време за сън тези дни. После се връщаше с по-невинна и очарователна от ангел усмивка и дори изглеждаше изненадана, че съм буден, след като това е била целта й през цялото време.
- Безопасно ли е, да го пия? - Поемайки чашата, опитах да определя какво е това на лицето й. Тази усмивка? И тази учтивост? Дори не направи гримаса, а покорно отвърна на дежурната целувка за добро утро, която оставих върху устните й. В никакъв случай не бе обичайната й, студена любезност, която демонстрираше в моментите, когато не сме сами и се налага нейно величество да играе ролята на примерна съпруга.
Опитвах се да отгатна каква е причината, за поведението й. И ми хрумна, че се държеше по този начин от... От момента, в който научихме за смъртта на баща ми. Бяхме заедно, в лимузината. Ния от седмици ми надуваше главата за някакъв благотворителен бал и искаше да отида с нея. Не приемаше не за отговор и буквално бе разчистила целия ми график, за да бъда на проклетия бал с нея. Точно оправяше папионката ми.Мразех папионки, но тя държеше да нося точно такава. Спомням си много добре този момент, защото въпреки, че не исках да бъда там с нея, в този кратък миг преди телефона да звънне и да ми съобщят, за смъртта на баща ми, исках да я целуна. Просто тя бе толкова близо и ухаеше толкова добре. Може би ако не се бях забавил толкова в размисли, дали да го направя или не, вероятно щях, но рискувах да ми се цупи през цялата вечер, защото съм развалил червилото й...
Както и да е, от тогава сякаш стъпваше на пръсти около мен и едва сега си давах сметка, че не се бяхме карали от тогава... Зачудих се дали не се чувства отговорна по някакъв начин? Вината не беше нейна, никой не можеше да предвиди какво ще се случи. Вгледах се по-внимателно в лицето й. Не. Вероятно си въобразявах. Ния си беше все същата злобна, кучка каквато винаги е била. Просто очакваше удобен момент да захапе отново, просто все още не й бях дал повод да го направи, тъй като нямах много време, което да мога да й отделя покрай всичко случило се. Бях убеден обаче, че съвсем скоро този момент ще настъпи. Пък и тя не се нуждаеше от поводи, за да вгорчава живота ми. Това й беше нещо, като любимото хоби.

Извъртях очи при въпроса му и се обърнах по посока на гардероба. Е добре определено не целях да го отровя в момента. Не че не ми беше идвало да го сторя. Не веднъж се бях замисляла ами ако наистина му сложа малко отрова в яденето или питието? Може би нямаше да бъда завързана за него, но това бяха мисли от преди последните събития, мисли които в момента бяха заменени с много по- важни и различни от старите в момента. Но той наистина се чудеше как да ме накара да си хапя езика, за да не го заям за нещо.
Но както винаги не успях да се спра. Колкото и да се опитвам да сдържам характера си просто не успях да го сторя.
Отваряйки гардероба започвайки да разглеждам какво да облека се обърнах леко по негова посока и го погледнах с лека гримаса.
-Ако има отрова, можеш да се обърнеш към любовницата си, така де онази прислужница която чукаш от време на време. Тя ти направи кафето- заявих му, въпреки че в момента изобщо те ми беше до поредния спор. Трябваше да се приготвя и да излезна. Щях са се видя с един от подчинените на баща ми. Бях използвала връзките му, за да разбера какво се случваше след смъртта на баща му. Защото определено след погребението му, сякаш другите от организацията замисляха нещо . Бях забелязала шушукането зад гърба на Алек. Видях ги как се подсмихваха и самодоволните физиономии на част от тях.
Не можех да оставя нещата така, а сякаш той просто седеше и чакаше някой да му каже какво да стори, но за разлика от него нямаше да чакам, щях да разбера какво се въртеше зад гърба му.
- Имам среща днес, както и ти най- накрая трябва да идеш до организацията и да разбереш какво се случва. А не да седиш и да се чудиш къде да си го пъхнеш. – естествено колкото и добре да се държах последните няколко дни не можах да успея да не подчертая последните факти. Не че ме интересуваше, дори не показвах колко много го ревнувах, а въздържано излагах фактите. Извадих черната сатенена рокля, приготвих я на леглото. Свалих халата си и вземайки хавлията се запътих към банята .
-Ти също можеш да се оправяш. Все пак не е хубаво да отидеш в организацията след 10.- намигнах му и влезнах в банята затваряйки вратата след себе си. Беше приятно да усетиш как водата се стича по тялото ти, сякаш цялата жлъч се премахваше от теб. Просто се почувствах чиста и заредена с енергия. Седях замислена под течащата вода, как бе възможно след толкова време да се появят чувства, да определено бе възможно все пак живееше с този мъж, хората свикваха едни с други и постепенно се появяваха чувства. При всеки се случваше, но някак си мислех, че може би всички тези новости, тези чувства са само от нейна страна. Но дали беше така?
Спрях водата, сутрешните душове наистина ме зареждаха с положителна енергия. Увих хавлията около тялото си и застанах пред огледалото. Усмихвайки се на себе си, включих сешоара в контакта и изсуших косата си, сложих лек грим, който да не се натрапва, а и не обичах да мажа лицето си с боклуци. Излезнах от банята и го погледнах сякаш не би помръднал от мястото си. Въздъхнах лекичко приближавайки се към спалнята сменяйки хавлията с бельо и роклята. Връзвайки косата си на опашка се приближих към него и поставих ръка на рамото му.
- Хайде трябва да се оправиш и да отидеш до там Алек.- една крива усмивка се появи на лицето ми сякаш исках да му вдъхна малко смелост, но едва ли имаше нужда от нея.

Очите ми присветнаха гневно и здраво стиснах зъби, за да не изригна. Не желаех поредния скандал да започва толкова рано сутринта, но понякога Ния бе в състояние да ме предизвика дори с поглед. Познаваше ме прекалено добре и знаеше какъв ефект биха имали думите й върху мен и често си позволяваше лукса да си играе играе с огъня. Понякога тази нейна смелост ме караше да й се възхищавам. В крайна сметка единствено тя, открито заявяваше непоносимостта си към мен. Смееше да критикува решенията които вземах и открито влизаше във война с мен. Не изпитваше страх и не знаех дали това е достойно за уважение или е плод на болното й съзнание.
- Нека си изясним нещо... - Гласът ми бе нисък, ясен и твърд. Нямаше нужда да повишавам тон, за да разбере, че е улучила грешния момент. Улових китката на ръката й. Стиснах я здраво и я издърпах на леглото. Почти не използвах сила. Тя дори не очакваше, че ще направя това, но дори и да го бе предвидила, нямаше шанс срещу мен.
- Аз решавам! - Очите й бяха свити презрително. Зъбите й – здраво стиснати. Като змия, която се канеше да нападне жертвата си. Този поглед обаче не действаше върху мен. Не можеше да ме уплаши.
- Кога! Как! С кого и защо! - Опита да се освободи от хватката на ръката ми, но я бях хванал здраво и нямаше да я пусна, докато не приключа. Трябваше да разбере, че не съм някой от слугите й и не може да ми заповядва какво да правя, кога и най-вече с кого.
- Ще отида, когато аз реша! Разбираш ли? - Никой, дори и тя не можеше да ми поставя ултиматум. Не днес. Не сега. Не и след това. Всички, дори и собствената ми жена, особено тя, трябваше да разберат, че съм достатъчно голям, за да вземам сам решения. Беше ми писнало да й давам свободата, която не бе заслужила. Бях й създал илюзията, че има контрол, но бе дошъл момента да разбере, кой взима решенията и от кого зависи всичко.
- В интерес на истината, ти също няма да ходиш никъде. - Беше се приготвила за излизане. Нямах представа къде ще ходи. Не държах да знам къде е и какво прави. За разлика от нея, не се интересувах от това с кого си ляга... Е, добре може би се интересувах. Просто така стояха нещата, тя бе моя и на никой друг. Независимо от това, че се мразехме, тя бе моя. Не делях нещата си с други.
Над нас тегнеше тишина. Тежка и непоносима. Не откъсвахме поглед един от друг, докато тя не опита да се измъкне отново. Тогава се принудих да я поваля по гръб и да я затисна с тялото си.
- Не се шегувам, Ния! - Прокарах пръст по лицето й, за да премахна един кичур коса, който й пречеше.
- Оставаш тук! - Другата ми ръка започна да набира сатенената й рокля нагоре. Исках да разбера дали ще има проблем с това, ако случайно избера да си "го напъхам", както тя се изрази, в нея. Не й харесваше, че чукам прислужницата, не й харесваше да чукам секретарката си... може би щеше да е по-малко дразнеща, ако чукам нея.

О не беше познал изобщо. Сякаш ме подценяваше или просто проверяваше до къде бих стигнала. Е този път със сигурност и тир не можеше да ме спре да излезна за тази среща.
Подсмихнах се леко като отново се опитах да се сдържа на прилива, които предизвикваше допира му по тялото ми.
-Е щом ти решаваш сам с кого, как, кога и защо. Ще си останеш сам да си поиграеш, но няма да е с мен. – просъсках през зъби, може би щях да съжалявам по- късно за това което смятах да направя, но не можех да си позволя да пропусна тази среща.
- Щом нямаш намерение да излизаш остани си тук, но аз излизам. -заявих му абсолютно сигурна в думите си. А последвалите ми действия със сигурност щяха да ми помогнат да осъществя излизането си. Промъкнах крака си между неговите и повдигайки коляното си с лека сила се озова удряйки го точно между тях по онова негово достойнство, което щеше да го заболи, в същност целта ми бе просто да го разсея и да отпусне захвата върху китките ми, за да успея да се измъкна, а не да го заболи чак толкова много. Усмихнах се доволно успяла да постигна целта си. Винаги успявах, сякаш това беше задачата на живота ми винаги да имам това което искам и това което целя.
Измъквайки се от него, излизайки от стаята се обърнах към него с престорена физиономия. Всякаш съжалявах за стореното.
-Щом така искаш така да бъде. Никога не си можел да ми кажеш къде да ходя е какво да правя. – намигайки му излезнах от стаята въпреки, че може би съжалявах за действията си. Взех ключа за колата от закачалката и излезнах запътвайки се към паркинга. Влизайки в колата и извадих телефона си набирайки номера на Матю.
- Надявам се събра цялата информация, която искам.- заговорих в мига, в който ми вдигна.
- Да не би да си се съмнявала? Чакам те.- затворих телефона и въздъхвайки от облекчение, че може би щях да предпазя Алек по някакъв начин. И все пак все още не разбирах как изведнъж ке чувствах така спрямо него.

Не след дълго стигнах мястото но уговорената среща. Винаги ги избираше едни такива затънтени и мрачни места. Всякаш само убийци и наркомани се навъртаха там. Поех си въздух, защото миризмата носеща се на мърша ми се повдигаше.

-Не можа ли да избереш по- нормално място? -попитах го когато го видях и поклатих глава. -Донесе ли това, което ми трябва? – поредния въпрос излезна измежду устните ми.
- Разбира се.- отвърна той бъркайки във вътрешния джоб на сакото си. – Ето на тази флашка с всички записи от камерите в организацията. Решех, че Алекзандър може да не ти повярва, затова по- добре го накарай да ги изгледа. Много интересни неща се случват от както баща му си отиде.Е това е от мен, сега ти ми дължиш услуга.- заяви ми той придружен от чаровната си усмивка, а след това просто се обърна и си тръгна, проследих го с поглед и когато се загуби в тъмните улички аз също потеглих обратно. Където някак си не исках да си помислям за последствията след действията, които бях предприела, за да се измъкна от съпруга си. Но и други мисли обсипваха съзнанието ми, какво се случваше в организацията наистина бързах да се прибера, за да потвърдя съмненията си за заговор срещу мъжа ми.
Бях повече от сигурна, че съм права в съмнителността си и някак си нямах търпение да натрия носа на Алек, доказвайки му че греши когато бяга от отговорностите си към организацията. Мислите препускаха през главата ми докато вече вървях по коридорите на имението издирвайки така прелестния си съпруг.

Това... Този брак. Наистина приличаше на война. Трябваше ли да е толкова трудно? Нима не водех достатъчно войни извън тези стени, за да воювам в собствения си дом, със собствената си жена, която ми бе все по-трудно да възприема като такава?
Не, че някога през всички тези години, сме можели да се наречем истинско семейство, но поне не се е налагало да бъда с нея на сила. В редките случаи, когато някой от нас провокираше интимност помежду ни, нещата се развиваха по коренно различен начин. Естествено Ния, винаги се стараеше да ми покаже, че да прави секс с мен, е равносилно на това да ми направи услуга, но и не пропускаше възможността да се наслади на тази услуга.
Цялата ни връзка се крепеше на неизречения съюз между нас, в който всеки имаше своята роля. Бях й позволил да избере своята, макар и да не бях длъжен да го правя. Можех да бъда с нея, такъв какъвто съм с всички останали и може би отдавна щях да съм приключил с нея, а тя щеше да е образцова и отзивчива съпруга, каквато се предполагаше, че трябва да бъде. Нима не знаеше, за кой е омъжена? Нима не познаваше собствения си съпруг и не знаеше на какво е способен? Или огромното й его, замъгляваше преценката й и тя не можеше да види, колко компромиси бях направил със себе си, за да живеем все още под един покрив. Особено сега, трябваше да е по - наясно от всякога, че всичко може да приключи за миг. Нейният най-могъщ съюзник си бе отишъл от този свят. Баща ми повече не можеше да я закриля и да ми нарежда с кого да бъда. Сега аз бях този, който решава и можех да направя така, че тя да спре да съществува... Можех да направя всичко... Всъщност можех да го направя и преди. Тя бе просто един човек... Една жена. Моята жена! И ето в това беше проблема. Живота с нея бе истинско изпитание, но не можех да си го представя без нея. Въпреки, че бе истински трън в задника и продължаваше да усложнява и без друго объркания ми живот, в мен имаше някакво извратено чувство, което ме караше да я искам. Може би това чувство бе гордостта ми. Може би някъде дълбоко в себе си, вярвах че в крайна сметка ще успея да я пречупя и подчиня на себе си. Не знам. Тя бе  Дявола в моя Ад и имах чувството, че всичко би рухнало, ако остана без нея.
Останах още малко в леглото. След това слязох на долния етаж и там нападнах запасите от алкохол. Не обичах да пия. Не и в такива количества, с каквито злоупотребявах в последните дни, но алкохола наистина ми помагаше, за да се справя с всичко случващо се. Светът който познавах, скалата на която се крепях се бе пропукала. Нищо вече нямаше да е същото и знаех, че в крайна сметка трябва да изляза от вкъщи, за да направя това, за което съм подготвян през целия си живот, но точно сега бях решил да натисна пауза. Нямах време за скръб, самосъжаление или каквото и да е. Знаех това и проклетата кучка бе права, трябваше да спра да се крия и да се изправя пред съдбата си, дори ако се наложи и срещу нея. Трябваше да го направя сега. Не днес, не утре, а веднага, преди да са успели да ме детронират, но...
Този несъзнателен вулкан от доста интересни мисли беше веднага потушен от появата на Ния. Появи се сякаш от нищото и когато ме видя, да седя по боксерки в дневната, с бутилка в ръка за миг долових самодоволната и победоносна усмивка на лицето й. Бях убеден, че се наслаждава да ме вижда такъв. За пръв път през живота си бях свалил гарда. Бях позволил да изглеждам слаб и уязвим и това можеше да ми коства всичко.
- Доста бързо се върна... - Отбелязах и отпих от бутилката си.
- Да не би да промени промени решението си? - В тази рокля изглеждаше като фестивал за пениса и аз наистина исках да я сваля от нея, дори и след... всъщност, особено след случилото се по-рано.

Видях го при бара и подсъзнателно поклатих глава. Не го бях виждала в това състояние, изглеждаше толкова слаб и уязвим. А човека, който познавах никога не се наливаше и не давеше мъката си в алкохол. Сякаш го съжалявах, но в същото време не исках да го виждам такъв. Извъртях очи подминавайки го и взех лаптопа връщайки се обратно към него.
-Виждаш ли аз нямам срещи като твоите, тези срещи по които ходя са най-често наричани делови. – заявих му с победоносна нотка в гласа си. Застанах до него поставяйки компютъра пред него отморих го, а след това взех шишето с алкохол от ръката му връщайки го на мястото му.
Бръкнах в чантата си и извадих така скъпоценната флашка от вътре. Раздрусах я пред лицето му и включих лаптопа и я пъхнах в него.
-След като го изгледаш ще разбереш защо излизането ми бе така важно и налажително, за да те пренебрегна.- не знаех защо му го казах и сякаш обвивката ми се бе пропукала виждайки го последните дни в това състояние. Въздъхнах леко усещайки, че бях забравила да дишам вгледала се в него. Колкото и да не се разбирахме, да се карахме...Винаги се чувствах сякаш той беше точната ви половина. Сякаш беше моя Ин, а аз бях неговия Ян. Въпреки, че си приличахме колкото си приличаха бялото и черното.
Знаех, че на моменти прекарявах, знаех че грешах държейки се по този начин, но проклет характер, дали можех да се променя? Едва ли, но поне можех да се опитам.
Усетих колко дълго и тягостно бе станало мълчанието ни, за това леко се усмихнах виждайки, че записа от камерите в организацията
-По- добре го изгледай, защото така верните ти другари заговорничат зад гърба ти. – заявих му сигурна в думите си въпреки, че и аз все още не бях гледала записа.
Усилих звука и се загледах в случващото се на екрана. В началото нямаше нищо, което да ги изобличава сякаш водеха плановете си само с очи. Записа бе от ден преди днешния и се надявах да не е късно.Но след може би тридесет минути запис дойде и момента, в който всичко постепенно започна да се разкрива

-Лесно ще го премахнем. – заяви Монтгомъри, а събеседника му го загледа с нептърпение.
-След кончината на баща му не се е вясвал изобщо тук, не се интересува. Просто е утре вечер ще организираме ритуала по встъпване в длъжност и аз ще заема мястото му. Никой от нас не желае някой без никакъв опит да ни управлява. Аз съм най- способен след баща му и аз ще заема това място.
-Знаеш, че всички са съгласни с теб и никой няма да противоречи или да те опровергае.- отвърна му с дяволска усмивка на лицето .
- Утре в осем, уведоми останалите, разбира се без Ван ДерУудсън младши.
Записа свърши, а аз прросто не можех да повярвам на това, което бях чула. Знаех си, че има нещо гнило в цялата работа, но не очакваше това. Значи ритуала щеше да се състой днес, а днес, а Алек не знаеше нищо, поне не и до този момент.
-Казах ли ти, че трябва да го преодолееш и да поемеш контрола? Сега какво ще правиш- обърнах се към него с притеснение в гласа си и този път изобщо не се и опитах да го скрия.

Погледнах я. Изглеждаше притеснена. Подсмихнах се леко, по скоро на себе си и мислите си. Не предполагах, че нещо е в състояние да я уплаши, изненада или да предизвика подобно изражение на красивото й, безизразно в повечето случаи лице. Обърнах се към лаптопа, затворих го внимателно и след това я погледнах отново.
- Ако не те познавах толкова добре, бих си помислил, че се страхуваш за живота ми. - Естествено моят живот нямаше нищо общо с опасенията й. Единственото което можеше да обезпокои Ния бе заплахата за положението й в обществото и именно това висеше на косъм в момента. Причината да се съгласи на този брак не бяха парите, а властта. Знаеше, че някой ден ще наследя баща си, а това означаваше, че ще придобия власт несравнима с ничия друга. По това и двамата си приличахме. Бяхме жадни за власт и бяхме готови да минем през трупове, за да я получим. Както и всеки посветен в тайната, на обществото ни. Именно поради тази причина, не се изненадвах от видяното. Очаквах това, дори много повече. Дори можеше да се каже, че съм до известна степен разочарован от противниците си. Крояха планове как да измъкнат онова което ми се полага, чрез измама. Аз не бих допуснал подобна грешка.
Поставих ръка на рамото й и се наведох към нея. Устните ми докоснаха челото й.
- Не се тревожи, всичко е под контрол. - После се отдръпнах от нея и излязох от стаята, без да казвам нищо повече.
Отидох директно в кабинета си и първото което направих бе да се свържа с шефа на охраната си. Повиках го при мен. Когато дойде, му казах да затвори врата и да слуша внимателно, какво имам да му казвам.
- Първо се погрижи за безопасността на госпожа Ван ДерУдсън. При никакви положения... - Погледнах го изпод вежди. - Разбираш ли ме... При никакви положения, не бива да напуска къщата, докато не кажа. - Монтгомъри несъмнено имаше влиятелни приятели, но те не бяха лоялни, колкото тези на семейството ми. Той бе алчен за пари, не вярваше в нищо и това не му печелеше точки в обществото. Разбира се не бе противник, който да подцениш, но бе прекалено глупав, за да вижда нещата в по-големи мащаби.
- Слушам сър... - Каза разколебано Франк.
- Какво?
- Ами... - Започна да заеква. - Госпожата... Тя... Познавате я сър, може да се наложи да...
- Знам. - Говореше за това, че Ния никога не слушаше никой и можеше да се наложи да използват сила и аз току що му бях позволил да го направи. Надявах се обаче да не се стига до там. Ако обаче нещата не минеха по план и нещо се объркаше, Ния трябваше да бъде защитена. Не знаех на кого мога да се доверя в момента, но бях сигурен в Франк и знаех, че той би я пазил с цената на живота си. - Направи каквото е необходимо.
- Няма ли да дойда с вас, сър? - Поклатих глава.
- Не, ще останеш при Ния и няма да я изпускаш от поглед. Ако нещо се случи с мен, искам да я изведеш и заведеш на безопасно място. - Франк кимна, макар и да не му харесваше идеята да ме оставя да ходя сам на ритуала, където беше много вероятно да бъда убит на място.
След като дадох много конкретни и точни инструкции на Франк, как да процедира при евентуална опасност за живота на Ния, се качих в спалнята ни. Взех си душ, който ме накара да отрезнея малко, но не съвсем. Все още не мислех трезво, но едва причина за това бе алкохола. Някой хора, най-вече баща ми ме смяташе за безразсъден глупак. Ходовете които предприемах в повечето случаи бяха рискови и налудничави, но ми бяха спечелили уважението на мнозина, а и това бе единственият начин да изляза от сянката на баща си. Ако исках да заема неговото място, нямаше място за страх. Трябваше да им покажа, че съм достоен и всеки който оспори това, ще съжалява.
Влязох в дрешника и си избрах костюм. Първоначално мислех да сложа и вратовръзка, но в последствие реших, че нямам нужда от такава, за да почета домакините, които са решили да организират парти без мен, така че просто облякох сакото над разкопчаната риза и излязох от дрешника, само за да се сблъскам с Ния, която седеше кротко на леглото, с кръстосани крака и ме наблюдаваше, докато закопчавам копчетата на ризата си.
- Сериозно? - Погледнах я развеселено, показвайки й, че не се страхувам и някакъв нескопосан заговор срещу мен, не би могъл да ме уплаши. - Нямаш коментар, за облеклото ми? Къде е Ния и какво по дяволите си направила с нея...

Качих се в стаята замислен над това, дали пък наистина не изпитвах нещо наистна различно от прост неприязън явно несъзнателно винаги съм изпитвала нещо различно, нещо което караше маската която носех, тази с която се криех от външния свят се пропукваше. Въздъхнах леко качвайки се към спалнята. Може би наистина за малък период се бях притеснила по- скоро за него от колкото за състоянието ни и положението ни в обществото. Въпреки, че и това не искаах да изгубя, но не желаех неща да се случи с Алек.
Влезнах в спалнята и чувайки го да се рови в гардеробната повдигнах вежди и седнах слагайки крак върху крак на леглото. Друг път би влезнала вътре при него и щях да започна да избирам облеклото му, но сигурно за пръв път се отказах да го направя. Може би и така бе правилно, витаги сякаш подхода ми спрямо него е бил грешен. Някак си ми се прииска да бъда малко по смирена и не толкова инатлива. Явно всичко имаше пръв път, както първата ни целувка..едвам се бях сдържала да не го цапардосам тогава, но наистина сега нещо в мен трепкаше и не се чувствах по този начин. Всякаш омразата ми към него се бе изпарила и това нещо което чувствах не беше омраза, а просто едно сладникаво влюбване, което не исках да призная пред себе си.
Мислите ми бяха прекъснати от гласа му, а аз се почувствах сякаш ме бе хванал на местопрестъплението. Повдигнах погледа си към него, мина по цялото м тяло. И противно на думите му през мислите ми минаха доста забележки спрямо облеклото му, но този път мнението ми щеше да остане там където бе изникнало.
Разплетох краката си ставайки от леглото и се приближих към него, пръстите ми замениха неговите и започнаха да до закопчава копчетата на ризата му. Определено днес се държах много странно, но явно промяната в чувствата ми влияеше точно по този начин. Сякаш наистина се бях пречупила пред него. Може би малко добри отношения нямаше да ни навредят в това гадно време за обществото ти. Повдигнах погледа си спрямо неговия и се вгледах в очите му закопчавайки последното копче, като оставих най- горното откопчано. Замислих се колко секси изглеждаше така. Хем всяваше респект, хем беше и някак си небрежен, а може би дори и властен.
Докато се взирах в очите му, а мислите препускаха през съзнанието ми, определено се чувствах сякаш потъвам в него. Надигнах се леко на пръсти, а устните ми се докоснаха леко и ефирно до неговите. Е със сигурност в тази целувка имаше нещо много по- различно от омраза.
-Не всеки път имам забележки- отвърнах му със смирение прозиращо в гласа ми. Отдръпнах се леко и го погледнах в очите.
Наистина не исках нещо да му се случи, но в същото време знаех и на какво са способни всички хора там. В следващия момент нещо изникна в съзнанието ми, какъв беше този ритуал за който спомена Монтгомъри? Досега Алек те бе споменавал, но този път щях да го попитам, въпреки че до сега винаги когато имах въпрос се обръщах към баща му.

-Алекс..- не бях сигурна че щях да получа верн отговор, за това и се замислих дали да го попитам, но въпреки това продължих. -Какъв е този ритуал? Какво се случва на него? – отдръпнах се още, за да се пробвам да преценя дали ми казва истината.
Въпреки, че досега никога не бях искала да знам дали лъже или не, просто не му обръщах особено внимание.
Подканващо, чакаща за отговор повдигнах вежда и скръстих ръце пред гърдите си.

Начина по който изучаваше лицето ми, ми подсказа че отговора на този въпрос искрено я вълнува. Това само по себе си не означаваше нищо за мен. Рядко, да не кажа почти никога не говорех с нея относно позицията си в организацията и ритуалите, които изобилстваха. Онези за които можеше да знае, вече бе виждала и знаеше всичко онова, което й е необходимо да знае.
- Този ритуал е един от многото, които няма да съществуват след тази нощ. - Отговорих небрежно на въпроса й, без да се налага да я лъжа.
Възнамерявах да въведа доста промени, след като тази вечер ме припознаят за единствен и неоспорим наследник на Братството. Вече имах план, който само трябваше да осъществя и след това всички, щяха да коленичат в краката ми. Мислеха си, че баща ми е страшен! Нямаха представа какво ги очаква сега. Бяха се осмелили да тръгнат срещу мен. Това нито щеше да бъде забравено, нито простено.
- Това обаче не е от значение. - Погледнах се в огледалото. - Единственото важно е, че след тази нощ, аз ще бъда онази невидима сила, от която светът ще се страхува. - Бях ли готов да си играя на Господ? Можех ли да поема тази отговорност и да решавам съдбите на цели нации? Защо не? Знаех какво искам и вярвах, че мога да го постигна. Но първо трябваше да се справя с Монтгомъри, след това щях да моделирам света.
- Трябва да вървя... - Погледнах я и почти не направих решителната крачка, която да скъси разстоянието между нас, за да я целуна, но бързо се отказах. Щях да я видя отново и може би щях да получа повече от целувка, а ако не я видех никога отново тогава... Тогава така е било писано.
Не казах нищо повече. Излязох от стаята оставяйки я там, със всичките й въпроси и страхове. Както бях наредил, навън вече ме чакаше бронираната ми лимузина, заедно с двама от бодигардовете ми. Можех да отида с цяла армия, въоръжена до зъби, но нямаше да го направя, просто защото исках да покажа на всеки един от онези предатели, че не се страхувам и мога сам да си взема онова, което ми принадлежи.

Знаех, че днес трябваше да се внедря в онова общество, което така силно мразех...не исках да го правя, но се налагаше. Трябваше да разбера всичко, трябваше да съм един вид под прикритие, защото дължах живота си на Майкъл, а сега той бе поискал услуга. А само една жена можеше да остане неподозирана в обществото. Знаех, че няма да е лесно никак даже. Но при всяка смяна на властта в обществото правиха ритуал за встъпване в длъжност 7 момичета това им трябваше,7 жрици и аз бях успяла с много усилия да се добера до това място. Ха сякаш за нея бе толкова почитано, за бога все пак бяха любовниците на най – главните сред тях, за мен жрица си бе равностойно на курва. Играчките на братството...колко по – глупаво можеше да бъде. Но нямах избор Майкъл го искаше от мен, а аз не можех да му откажа.
Бях добре информирана относно това което се случваше и определено бях достатъчно подготвена или поне психически. Трябваше да излезна на пазар, да купя всичко, което ми бе необходимо за да се превърна в това, което се очакваше от мен. Въпреки, че не бях такава ..нито пък се бях преструвала някога през хората сега трябваше да се науча да бъда точно обратното на това, което бях. Маската и преструвките трябваше да заемат мястото на моята истинска същност.
Заключвайки вратата на апартамента се отправих към магазините. Обикаляйки ги бях принудена едва ли не да сменя целия си гардероб. Все пак влезнех ли в онова имение нямаше да излезна скоро или поне докато не получех нужната информация, която искаше Майкъл. Тогава щях да си върна стария живот. Или поне аз си мислех така, в този момент не знаех какво ме чакаше, какво щеше да се случи и как живота ми щеше да се обърне на триста и шейсет градуса. Прибирайки се обратно не бях усетила колко бързо бе свършил денят ми. Времето ми в къщи свършваше. Оставих покупките на леглото си и влезнах за душ. Вземайки го мислех, че така и не бях разбрала да какво са им тези ритуали беше толкова старовремско и някак сякаш от бога забравено, но те го изпълняваха. Толкова добре ми се отразяваше водата спичаща се по тялото ми, че не бях усетила кога бе дошъл уговореният час. Осъзнавайки се бързо спрях душа и взех хавлията излизайки от банята събрах дрехите от пликовете и бързо и сръчно ги събрах в едно сакче. Колко бързо бе минал деня. На домофона се звънна и вдигайки слушалката на екрана пред мен се появи мъж.. явно бе шофьора за който ми бяха споменали е определено беше точен нето минута па-рано нито минута по- късно.
-Госпожице Лероксе готова ли сте? – попита ме дрезгавия мъжки глас
-Сега слизам. – отвърнах му и бързо извадих една от новите рокли, който бях купила червена сатенена рокля подчертаваща линиите на лицето ми. Дългата рокля очертаваше всяка извивка на тялото ми, а изрязаният гръб почти до началото на линията на дупето ми карайки го да изпъкне. Знаех, че трябваше да сме облечени с бельо и наметало по време на ритуала, което щяхме да получим том. Само не разбирах защо при всяко встъпване на властта сменяха и жриците си. Явно им омръзваха .
Спрях да мисля за каквото и да е било докато слизах с асансьора вече трябваше да влезна в роля.
Шофьора ме посрещна на входа вземайки сака от ръката ми и ми отвори вратата.
Преди да я затвори ми се усмихна
-Господин Монттомъри ще е доволен от избора си.- каза ми той и затвори вратата. Докато пътувахме към имението всичко протичаше в мълчание, а вси повече навлизахме в част от градът, която не знаех дори че съществува. В един момент колата спря, а накрая слизайки от колата пред мен се разкри огромно и добре изпипано имение. Влизайки навътре ставаше все по изискано. Естествено все пак тези хора въртяха целия свят на малкия си пръст.
-Госпожица Лероксе предполагам? -попита ме някаква жена и аз просто кимнах
-Последвайте ме, трябва да се приготвите вече за ритуала- жената тръгна нагоре по стълбите, а аз както винаги смирено я последвах. След два етажа стълби и две три пропуснати стай жената спря и отвори на една от тях вратата. Едва не ахнах при гледката можеше и да свикна с това си положение. Преди да ме остави ми подаде черно наметало.
-Бъдете точна имате тридесет минути и ви чакаме в ритуалната зала. – тази жена определено не обичаше да говори. Влизайки в стаята видях сака си. Приближих се до него и го отворих докато се гледах в огледалото откопчах роклята си, а тя се свлече по тялото ми . Върнах се и извадих червеното сатенено бельо, което бях избрала. След като го облякох и закопчах жартиерите. Застанах пред огледалото слагайки диамантната огърлица която ми бе дал Майкъл и пуснах косата си, която се спусна на гъсти букли върху плата на наметалото. Бях готова, а сега трябваше само да дойде времето.

Познавах по - добре от всеки друг това имение. Като малък често идвах с баща си тук. На практика бях на места, за които някой от членовете дори не подозираха, че съществуват и не се оказа голямо предизвикателство, да вляза незабелязан. Това от друга страна ме наведе на мисълта, че крепостта ни е лесно превземаема, ако някой пожелае да го направи. Е, не всеки разполагаше с кодове за достъп и не можеше да мине просто така през всички детектори за сигурност, но все пак, се нуждаехме от повече защита. Много от висшите членове посещаваха това място често. Ако някой от враговете ни разбереше за него, можеха да ни нанесат сериозен удар.
Минах през няколко тунела и подземия, докато достигна до основната къща, където трябваше да бъда още по-внимателен. Никой не очакваше да бъда тук и това трябваше да си остане така, поне докато не реша, че моментът да се появя е настъпил.
В колата бях провел няколко доста съдържателни разговора с висши членове, които знаех, че не биха предали семейството ми. Оказа се, че готови да ме подкрепят и да застанат зад името на баща ми. Някой имаха нужда от малко убеждаване, но трима от общо седмината, бяха на моя страна. Останалите бяха пешки в ръцете на Монтгомъри. Щеше да се наложи да ги очаровам с чар.
Божичко, това наистина беше нелепо. Това братство се крепеше на строгите си правила. Имаше неща, които просто не можеха да се оспорват. Всяка една от фамилиите имащи право на глас, знаеше че Ван ДерУдсън са били и винаги ще бъдат на чело на организацията. Баща ми ясно бе заявил волята си, кой иска да го наследи и това, че някой от тях се опитваха да потъпчат всичко в което някога сме вярвали, ме караше да се чувствам изпълнен с презрение към тях. От всичко най-много мразех предателите. Към тях се отнасях с особена жестокост. Точно това щеше да получи и Монтгомъри. Всяко опълчване срещу правилата, дори само мисълта за преврат, можеше да доведе до пълна разруха на всичко, което е било градено с векове. Такива хора бяха заразни, като болест и единственият лек срещу тях бе смъртта.

Докато седях и чаках точния час се зачудих над думите на шофьора беше споменал Монтгомъри, а аз можех да се закълна, че Майкъл бе споменал съвсем различна фамилия. Имаше нещо гнило в тази работа.
Погледнах часовника си оставаха по- малко от пет минути до ритуала, сложих токчетата и поглеждайки се в огледалото за последно въздъхнах слагайки маската си.
-Довиждане старо мое аз и добре дошло новото ми аз- прошепнах сама на себе си. Беше ми странно, че бях стигнала до тук. А сега нямаше да се откажа толкова лесно от това си начинание.
Излизнах бавно от стаята и се запътих по коридора слагайки качулката на главата си. Усмихвайки се с пълно съзнание знаеща какво бях на път да сторя и бях готова за това.
Въпреки завъртаните коридори успях да стигна точно преди всичко да започне. Огледах се наоколо всички бяха с маски и не се различаваха особено . Единствено се виждаше, че мъжете бяха мъже бяха шест, а не седем. Явно седмия бе този с когото аз трябваше да се сближа.
-Добре дошли на въздигането. Човека, които ще ти управлява следващите години. Той би избран единодушно от членовете с най- висок ранг. След като разбрахме, че господин Ван ДирУдсън се е отказал от мястото си.- значи Майкъл не бе разбрал правилно, чуха се леки подмятания от 2-3 човека, може би нещо не бе както трябва имаше нещо гнило в цялата тази работа. Присвих очи, заслушах се в следващите думи на непознатия мъж.
-От днес господин Монтгомъри ще бъде нашия лидер, за това нека началото на ритуала да започне, а ние да му се насладим и да опознаем нашите нови Жрици. – в следващия момент видях как ме посочи с пръст и ме привика.
-Ти си тази която ще изненада нашия лидер- леко преглътнах при думите му, а устните ми сякаш бяха пресъхнали от притеснение. – Ще свикнеш отпусни се.- заяви ми непознатия. Лесно му бе да го каже, но запазих спокойствие и усмивката се появи на лицето ми в мига, в които качулката ми бе свалена заедно с наметалото, буклите ми се спуснаха сякаш с копринена мекота върху плътта ми. В момента ме притесняваше дали се справям добре повече от колкото, че бях само по бельо. А в следващия момент чух как произнесоха името му.
-Нека приветстваме нашия лидер Монтгомъри- обърна ме по посока на пердетата, а в следващия момент ми се подаде чаша с шампанско – Жалко, че си негова – чух някой да шушне в ухото ми, а аз преглътнах сухотата гърлото си, чакайки кой? А да новия си притежател.

Пред врата на Монтгомъри имаше двама охранители. Момчетата ги неотрализираха за секунди. Без да вдигат шум и без да привличат внимание. Прониквайки в стаята на онзи долен мерзавец, вече беше лесно. Монтгомъри бе сам. Не очакваше да ме види, но щом ме видя, видях изписан страха на лицето му. Той знаеше какво ще се случи. Знаеше, че това е края и няма какво друго да се направи. Не се съпротивлява. Прие неизбежното и запази поне част от достойнството си.
Докато момчетата се заеха с тялото на Монтгомъри, аз взех наметалото му, сложих маската и точно в този момент на врата се почука. Беше време да тръгвам. Две момичета ме съпроводиха до залата в която ще се проведе ритуала.
Моментът, в който влязох вътре, чух жриците да изричат своите мантри...
Когато седя пред вратата на кръчмата,
аз, Ищар, богинята,
съм проститутка, майка, съпруга, божество.
Аз съм истинският Живот,
макар че вие ме наричате Смърт.
Аз съм истинският Закон,
макар че вие ме наричате Престъпница.
Аз съм това, което търсите,
и това, което постигате.
Аз съм това, което разпръснахте
и чиито парчета сега събирате.

Колкото и да се опитвах да видя лицата им, не успявах. Всички носеха качулки, повечето от членовете стояха зад завеси. Долу бяхме само аз и момичето, което също като останалите, очакваше да бъда някой друг.
Малко след това спряхме да вървим. Момичетата с качулки се отдръпнаха настрани и останах сам срещу жрицата. Едва сега се обърнах внимание на ароматите, които се носеха във въздуха. Стори ми се някаква странна смесица от въздух и женски парфюм, към която се добавяше и мириса от горящите факли. Внимателно се опитах да анализирам всяка съставка. Особено впечатление ми направи уханието на парфюм. Миризмата беше лека и ненатрапваща се, караща въображението ми да заработи относно това чии е този парфюм. От опита си с жените знаех, че по парфюма може да се научи много за една жена. Може да се каже, че той беше второто АЗ на всяка жена. Въпреки, че вероятно имаше много по-важни неща, за които да се тревожа, аз веднага започнах да правя профил на притежателката на този парфюм. Предположих, че това ще е жена, която много малко хора биха могли да притежават, която е същинска мръсница в леглото. Но същевременно долавях и някакво излъчване на невинност. Това съвсем ме обърка и просто се отказах да мисля повече за тази жена.
Отидох до леглото. Миризмата на парфюма се засили. Въображението ми отново започна да играе. Представях си всякакви сцени, в които, главната героиня беше тази жена. Невинното излъчване беше изчезнало и въздухът около мен, започна да се насища с феромони. Тези невидими частици, разпалваха сексуалното желание. Караха адреналина във вените ми да бушува. Усещах как първичното в мен започна да се обажда.
Не биваше да мисля за тази жена. Ния беше права, понякога просто трябваше да бъда зрял и да се концентрирам върху важните неща, а сега бе важно да им покажа кой съм. Исках да знаят, че са заложили на грешния кон. Свалих бавно наметалото. После махнах и маската. Гледайки право към ложите, зад които се криеха тези предатели.
- Имате само още един шанс, за да вземете правилното решение, господа. Монтгомъри... - Двойните врати отново се отвориха и внесоха безжизненото тяло на предателя. Всички останаха в ступор. Усетих, че имаше раздвижване из ложите. Продължи да говоря.
- За съжаление, вече е в състояние да ви поведе единствено и само към Ада... Вие избирате, дали да го последвате... - Зад всеки един от висшите членове, зад завесите, застана по един здравеняк. Това трябваше да е повече от достатъчно, за да им покаже правилният път.

Докато седях и чаках на леглото скръстила краката си се огледах наоколо, как всеки един от тях беше скрит зад завеса, единствено аз седях в центъра на стаята, а около мен бяха другите момичета.
До момента, в който не се дръпнаха завесите срещу ми, а всички престъпиха назад оставяйки ме, сякаш сама да се справя с всичко. Да определено щях сама да го направя. Преглътнах леко като се обърнах посока на престъпващия мъж към мен, все още не можех да повярвам, че правех това, че се бях съгласила та това. Облизах леко устните си навлажнявайки ги, а когато непознатия мъж застана лице с лице с мен лека въздишка се пропусна между тях.
Единствената част, която можех да видя от него бяха очите му, сякаш се взираше някъде размишлявайки.
Но в следващия момент се случи нещо толкова неочаквано, мъжа който бяха обявили за свой лидер махна маската и наметалото си, а мъжете на окола ахнаха, но си пролича колко озадачени и изплашени бяха. По думите му обсъдих, че това беше Ван ДерУдсен е не си го представях такъв, бях изненадана в същност колко красив и величествен беше. А аз си представях някой дъртак, който само седеше в креслото си и пушеше скъпите си пури управлявайки целия свят. Усетих как лека усмивка се изписа на лицето ми, доволна че не съм ударила на камък. Но думите му ме накараха да замръзна, а това което предизвикаха...е това накара кожата ми да настръхне, а аз да замръзна на място скована от страха преминал през тялото ми.
Това ли очакваше и мен? Това ли щеше да се случи, ако някой разбереше, че ги шпионирам, за да снеса информацията на Майкъл. Преглътнах леко, а мислите ми бяха прекъснати от друг мъжки глас.
-Ван ДерУдсен, та ти си все още толкова зелен..Как ще управляваш целия свят? – усетих подигравателна нотка в гласа му. Но обръщайки се забелязах, че той бе единствения от всички, който се осмели без никакъв страх да застане срещу него. Усетих, че всичко това нама да завърши добре. Притеснението се прокрадваше по кожата ми, имах чувството, че ще се задуша в този нажежена обстановка. Във въздуха ке носеше аромат на тестостерон, обстановката ставаше все по- тягостна. Сякаш всеки от тях беше готов да убие другия без дори да му мигне окото.
- Ти да не си полудял бе момче? Това ли заслужаваме? Това отношение? И очакваш от нас да те подкрепим, е няма как да стане след като с действията си показваш точно това, че не си готов да заемеш мястото на баща си. Не си готов да си лидер та братството! И аз заставам плътно зад думите си. -тези хора наистина си населваха късмета.

Запазих хладнокръвие. Съмненията им не бяха в състояние да ме уязвят, точно обратното. Харесваше ми когато някой ме подценява. А тези тук, наистина си мислеха, че не съм способен да поема контрола и доводите им за това бяха нелепи. Годините никога не са били фактор. Нямаше да бъдат и сега.
- Извинявай Джон, очевидно си ме разбрал погрешно. Това не е дискусия! - Все още запазвах впечатляващо спокойствие или поне външно изглеждаше така. Що се отнасяше до душевното ми състояние, дори и моето търпение си имаше лимит.
- Не съм тук, за да получа разрешението или одобрението, на който и да било от вас. - Това не им беше някаква проклета демокрация. Тук такава не съществуваше. Живеехме по други закони и други правила и никой от тях не беше в състояние да ги промени.
- Тук съм, за да ви напомня, кой дърпа конците и на кого трябва да лижете задника, докато жалкия ви живот приключи. Ако някой от вас е нетърпелив и иска да се срещне със създателя, добре... Ще ви уредя среща... Но ако все пак ви е останало поне малко достойнство и здрав разум, ще коленичите още сега и ще се молите да забравя за случилото се тази нощ... - Никой от тези предатели нямаше да остане още дълго време жив, това беше сигурно без значение как щеше да приключи всичко.
- Сега трябва ли да повтарям отново или ще преминем към церемонията?!

Е добре определено господина не си поплюваше, но това сякаш не можеше да ме впечатли. Мразех такива мъже...жадни единствено и само за власт. Не ги разбирах, може би и никога нямаше да ги разбера. В момента замисляйки се реално седях в една стая с хората, който контролираха живота ми дори и да не се намирах тук. Чак ми се вгаждаше, идваше ми да се изправя още в този момент и да им кажа какво наистина мислех за тях, но все още не бях стигнала целта си и бях все още в самото начало.
-Момче ти за чак толкова велик ли се смяташ? Никога, ама никога няма да достигнеш положението, величието и страхопочитанието на баща си.. – отвърна му Джон сякаш изобщо те го интересуваше какви ще са последствията след това. Сякаш наистина бе готов да посрещне смъртта си със чест. Явно имаше много голяма смелост.
Просто седях и продължавах да бъда страничен наблюдател, но някак си смелостта, която изразяваше този мъж я вдъхнаха и на мен.
Изправих се от леглото и бавно се приближих към единственият мъж без маска в стаята. Искаше ми се да му замажа очите, а може би е да остави Джон жив, можех да го използвам като съюзник някой ден. Поставех показалец на плещите му и бавно се завъртях около него оставяйки аромата на парфюма ми да се носи около него, описвайки гърба и накрая гърдите му заставяйки лице в.лице -бавно отдръпнах ръката си и махнах маската си докато косите ви небрежно паднаха за да се върнат на мястото си.
-Виждате ли господине, мислех си че ритуала не включва убийства, може би или по – скоро няма ли да е по – добре да изпълните заканите си по-късно след като вече имате напълно контрол върху всеки един присъстваш в тази стая. – леко навлажних устните си с език, а след това се вгледах в очите му с онзи поглед, които оставяше всеки до копнее.
А малко след което се отдръпнах и бавно оставяйки го сам само с остатъка от парфюма ми се върнах обратно на леглото сядайки и връщайки маската на лицето си.
Очаквайки реакцията му, надявах се да съм успяла да го убедя да не ги избива повече, поне не и тази вечер. А може би щеше да прехвърли гнева си върху мен. Не можеше, ами щеше да е прав все пак..все пак аз още по малко имах право да му казвам каквото и да е било, но може би и се надявах на това да съм му въздейства поне малко и да остави Джон жив бях сигурна, че от него лесно щях да получа информация.

Най-неочаквано... тъй наречената жрица се намеси. Никой не очакваше подобно нещо. За няколко секунди дори аз останах втрещен, но от друга страна това още по - ясно ми показа картинката. Тук нямаше никакво място за отстъпление. Хората в тази стая и не само, трябваше да изпитват страх и уважение към мен, а не виждах нито едно от тези неща, дори и в поведението на момичето.
Беше си позволила да говори. Кой й беше казал, че може да говори? Никоя от жриците нямаше право да говори, без да са го поискали от нея. Тази или беше ужасно глупава или надценяваше положението си, за да си мисли, че намесата й ще остане безнаказана. Тя обаче бе последната ми грижа в момента. Престорих се, че това кратко прекъсване дори не се е случило.
- Знаеш ли Джон, за едно си напълно прав. Баща ми наистина бе велик човек, който допринесе много за благополучието както на обществото, така и на всеки един от вас по отделно. Бе лоялен към всеки един от вас, защото ви смяташе ако не за друго, то поне за съюзници, на които би могъл да има доверие. Вие... - Посочих ги с пръст, всички онези мъже, криещи се зад маските. - Всички вие предадохте това доверие. Не заслужавате да бъдете живи и все пак сте тук и все пак, имате възможността да говорите свободно. Лукс за който трябва да благодарите на мен. Благодарение на моето семейство, имате всичко което имате. И ако реша мога да ви отнема всичко това. Мога да ви отнема парите, живота... Мога да взема всичко, ценно и всичко, което някога е значило нещо за вас... Мога да направя всичко това още сега и няма да има нужда да се доказвам на никой от вас, защото АЗ СЪМ Ван ДерУдсън! АЗ! Не ти! Не ти! АЗ! - Гласът ми изкънтя и се разнесе в цялата зала. Рядко повишавах тон.
- И ако на някой от вас това не му харесва. Ако не му харесва, кой съм аз, може да ми обяви война още сега и кълна се, Бог да ви е на помощ, защото ще стоваря Ада върху главите ви! Но ако останете с мен... До мен! Ако ми бъдете верни, както сте били верни на моя баща, обещавам да ви браня с цената на всичко. - Погледнах към Джон. Той бе един от най-старите приятели на баща ми. Не можех да повярвам, че именно той тръгва срещу мен.
- Това се отнася и за теб Джон! Признай рожденото ми право и ще пощадя живота ти! - Това не бе заплаха, това бе молба от мъж към мъж. Не исках да убивам никой от тях. Не исках да разделям този здрав юмрук, който образувахме всички заедно, но щеше да се наложи да го направя и да продължа без тях, ако продължаваха да упорстват.

Всеки един от тях беше по ..и аз не знаех как да ги наричам вече. Ха и това ми били великите седем. За бога, та те не можеха да постигнат съгласие изобщо...някъде вътре дълбоко в себе си се надявах този лично за мен глупав дъртак да се съгласи и цялото това напрежение да приключи. Бях уморена от всичко това.
Изобщо не бе нормално...но явно нищо тук не беше нормално, нито ритуал...а и в кой век живеехе какви бяха тези ритуали, какви бяха тези надпревари. Не можеха ли да си наемат по една проститутка...а не те ги искаха само за себе си ...
Нямаше ли най-накрая да свърши тази вечер..искаше ми се просто вдичко да свърши по бързо, всички тези спорове ме натоварваха, пречеха ми и ми причиняваха ужасно главоболие.
-Разбира се, разбира се ...възкачи се там на това място.- отвърна му Джон смирено, но преди да у приключил добави още нещо -Баща ти сигурно се обръща в гроба си докато те гледа как се държиш, арогантно, надменно...трябваше да се научиш от него...така не си лидер, а тартор. Аз твоя престол нежелая..нито оспорвам правото ти. – молех се вече този спор за е приключил, след като видях как Джон се връщаше назад преклонил глава..значи всичко се постигаше със заплахи, колко цивилизовано и тези хора си играеха с живота ни.
Вече разбирах защо имаше хора като Майкъл, който ги ненавиждаха и иссаха тяхното царство да приключи..а аз какво исках аз? Просто спокоен живот, свобода която със сигурност я нямахме, точно заради тези хора. Но виждайки как се караха помежду си най- вероятно този техен съюз или щеше да се разпадне сам или точно сега щяха да са по уязвими от всякога.
Това ме навеждаше на мисълта, че след като всичко приключеше трябваше да информирам Майкъл за случилото се. Въпреки, че бях сигурна, че след всичко случило се нещата тук щяха да се затегнат, а не бях сигурна дали ще успея да издържа и да се справя със задачата си. Някакво предчувствие се загнезди в мен, мислех че ще е по лесно, но се оказваше, че господин Ван ДерУдсен щеше да е труден за разгадаване.
В следващия момент още някой излезна от под завесите.
-Всички ли сте съгласни? – попита ги той, а сякаш този път никой не смееше да се обади единично продължавах да ги оглеждам един по един докато погледа ми не попадна на него. Лицето му каменно без чувство, без нищо.
-Съгласни сме -отговориха всички в един глас и престъпиха отново крачка назад

Не ми се искаше да го призная, но ако баща ми видеше от някъде това, вероятно щеше да умре отново. Доказвах себе си пред всички, през цялото време. Очакванията и изискванията към мен, винаги бяха прекалено високи и с основание. От мен се очакваха велики дела. Този ден трябваше да бъде началото на моя възход. Най-накрая моя момент бе дошъл и определено не си представях, че нещата ще се развият по този начин. Не се чувствах като победител, макар и да бях постигнал своето.
Изведнъж всичко притихна. Ритуала започна, а аз мислех единствено за това колко голямо разочарование би било това за баща ми. Не можех да се отърся от мисълта, че някъде по пътя до тук бях допуснал грешка. Нищо не бе приключило. Тези хора не вярваха в мен и не ме приемаха за свой лидер, без значение какво казват сега. Не се самозалъгвах, че при първата грешна стъпка от моя страна те ще продължат да подкопават авторитета ми.
Смътно чувах мантрите, които произнасяха жриците. Съзнанието ми едва ги отразяваше. Питах се дали съм достоен да бъда лидер на тези хора. Можех да убия всички, но беше ли това решението на проблемите ми? Естествено че не. Докато бях жив, щях да помня какво се е случило.
Онова момиче... Погледа ми се спря върху нея. Сега изглеждаше толкова невинна и дори леко уплашена, когато установи, че я гледам. Приближих се бавно към нея, като дори не знаех дали не трябва да изчакам преди да го направя. Не бях съвсем наясно с правилата. Знаех единствено, че тя ще бъде моя принадлежност, докато не реша нещо друго. Можех да правя каквото пожелая с нея. А точно сега не бях сигурен какво искам да правя с нея. Каквото и да реша обаче, изхода бе само един. Накрая щях да я захвърля, като непотребна вещ. Никога не изпитвах съжаление към жените. Винаги се държах грубо с тях. Обичах да доминирам над тях. В тях виждах играчки, с които да се забавлявам. И го правех много умело. Именно и заради това не можех да се отърва от женското внимание.
Протегнах ръката си и докоснах непознатата за мен жена по бузата. Кожата? беше толкова гладка. Бавно започнах да движа ръката си по цялата буза, стигайки до врата?. Знаех че това подлудява всяка жена. И най-студената сред тях, Ния, не можеше да устои на това докосване. Доближих лицето си до косата й. Вдишах дълбоко от аромата й. 
- Как се казваш? - Дълбокия ми, плътен глас наруши тишината. Едва ли някой друг освен нея ме чу обаче. Бях прошепнал въпроса си в ухото й.

Знаех, че се бяха примирили само за да не си отидат един по – един и да запазят мястото си сред обществото. Имах чувството, че тези хора бяха готови на всичко, за да запазят парите и живота, които живееха. Е това си беше чиста алчност. Но те бяха такива на това се градеше обществото им- алчност, власт, пари и най – вече на контрола, който имаха. А всеки мъж искаше точно това контрол . Бях се замисляла на няколко пъти как ли се бяха сдобили с всичко това. Не можеше да им падне от небето току така, нали? Исках да разбера всичко, но имаше време, а и точно сега не беше нито момента, нито мястото, за това. Малко по – малко щях да науча всяка една тайна криеща се под този покрив. Нали именно заради това Майкъл бе изпратил мен – добра съм и в пазенето и в разкриването на чужди тайни.
Найй – накрая... всичко приключи мирно, доволна усмивка се прокрадваше по лицето ми, защото не бе убил никого. Е може би само за сега, не знаех, не бях сигурно какви ходове можеше да предприеме все пак нямаше и как да знам...дори не го познавах, за да можех да оставя преценката ми да ме води.
Ама те наистина ли щяха да седят зад тези перденца през цялото време. Искаше ми се поне малко усамотение, но нямаше да го получа, поне не и тази вечер. Поотместих небрежно касата си назад, а след това- това докосване...е със сигурност не можеше да се опише с някое друго. Беше топло. Приятно. Някак нежно, сякаш казваше, че можеше да бъде и по нежен, не само груб. Прииска ми се наистина да не спира, тялото ми настръхваше, а устните ми се разтвориха леко. Вече със сигурност не чувах думите, който изричаха останалите жрици, като че
ли изобщо не се намирах там с тях, бях на друго място сама с този непознат мъж. Можех ли да си легна с него? Ами докосвайки ме по този начин. Да. А беше ли редно? Не! Но нека ни забравяме, че тя бе именно поради тази причина на това място. Да задоволявам неговите желания, фантазии а може би дори мечти. Е или просто те си мислеха, че заради това съм тук. Само ако знаеха истината..е тогава нямаше все още да дишам, със сигурност вече отдавна красивото ми личице щеше да е история. Чух да шепне в ухото ми, а това причини в мен нова доза трапчинки и косъмчетата по тила ми настръхнаха, а той сякаш искаше да подчини тялото ми. Нямаше да му е трудно, бях се научила, че повечето мъже искаха да видят в теб смиреност, колкото е да не си такава. Трябваше да си наясно как да почешеш егото им. Леко извих вратът си назад, а косата ми докосна повърхността на сатенения чаршаф под мен. Усмихнах се леко приближавайки устните си към ухото му. Кракът ми бавно премина по прасеца му
-Флор- споделих му тихо с нежната мелодия на гласа си.

Отдръпнах леко глава назад, погледа ми улови нейния. И очите й! Тези огромни, невинни сини очи! Точно тези очи събуждаха непознати копнежи у мен и исках да правя с нея неща, каквито ми хрумваха много рядко, да не кажа никога. Можех да се изгубя в тези очи. Внимателно свалих маската от лицето й. Без нея изглеждаше дори по-красива. Който и да я бе избрал, очевидно имаше вкус. Никак не беше трудно да я пожелаеш, а и тя не изглеждаше така сякаш има нужда от убеждаване. В погледа й нямаше самосъжаление. Не приличаше и на жертва. Изглеждаше така сякаш сама е взела решението да бъде тук и за нея това бе някакъв вид приключение.
Допусках че неуместното й включване от по-рано се е дължало на напрежение. Жените като нея не казваха нищо, не критикуваха, не ме съжаляваха. Само наблюдаваха и покорно се подчиняваха. И в съзнанието ми отново изплува призрака на Ния. Не можех да си обясня защо продължавам да мисля за нея. Може би факта, че тя бе толкова по-различна от всички останали я правеше толкова ценна за мен. Може би пък това, което изпитвах към нея, беше някакъв вид обсебеност, която убиваше мозъчните ми клетки и имах нужда от детоксикация. И единственият начин да я изчистя от себе си, бе като я заменя с друга отрова. Жените като Флор, бяха така противоотрова. Те ме караха да забравям за Ния и за пагубното й въздействие върху мен... поне за известно време.
- Флор... - Повторих след нея, сякаш за да проверя как звучи. След това спуснах ръка по шията й. Пръстите ми се впиха в нея, достатъчно силно, за да огранича притока на кислород към дробовете й, но и не достатъчно, за да нанеса сериозни поражения. Показалеца ми мина по плътните й устни. Усещах вибрациите предвещаващи почти безмълвния стон, който се откърти от гърдите й. Очите й станаха още по-влажни и сини. Не бях сигурен дали изпитва болка или изпитва удоволствие. Наклоних леко глава, изучавайки заинтригувано лицето й. По него преминаваха толкова различни емоции сега. Вече нищо не беше толкова интересно колкото това да я изуча. Беше ми интересно да разбера какво се крие в тази красива главица. Какво й доставяше удоволствие? Наведох глава. Не че до сега бяхме далеч един от друг, но сега буквално бяхме на милиметри. Можех да усетя горещия й дъх по лицето си. Докоснах устните й със своите, едва едва... Тя притвори очи, сякаш това й хареса.
- Страхуваш ли се?

Страх ли ме беше? Не нямаше място за страх точно в този момент. В момента по - скоро в мен напираше много по - различно чувство от страха- страст. Това предизвикваше в мен точно в този момент с всяко действие. Приказките бяха напълно излишни, нямаше смисъл, ръцете ми бавно плъзнаха по гърба му сякаш се опитвах да се притисна колкото се може повече към него, таза ми се повдигна лико сякаш искаше да се докосне до него. Не знаех и аз каква беше причината, но привличането беше толкова силно тялото ми просто му се отдаваше, а сърцето ми за пулсирало бързо между гърдите ми. Около нас сякаш нямаше друг изключвах ги от съзнанието си, а аромата му се носеше около мен. Дишането ми се зачести, ставаше накъсано, бързо, намаляваше темпото си, след това отново се забързваше. Не се бях чувствала никога така или по скоро никой не ме бе карал да се чувствам така с няколко докосвания. Но толкова много ми харесваше начина, по който устните му докоснаха моите , ръцете му сякаш ласкаеха кожата ми, така както друг не мебе докосвал, а тялото ми потрепваше конвулсивно желаещо още от всичко това. Толкова дръзки и силни допири.Крачетата ми несигурно се увиха около му придърпвайки го към себе си, докато устните ми не намираха отново неговите.
-Не, не ме е страх . – прошепна аз, оставила тялото си на неговата милост, напълно бяхе доверила макар и сляпо, надявайки се че всичко това, щеше да се развие нормално, а може би и да е най -силното нещо което съм изпитала някога. Караше ме да се почувствам като ученичка, която щяха да направят за пръв път своя, сякаш му отдавах себе си, не само тялото си но и душата си. Харесваше ми, тялото ми, душата ми всичко в нея, сякаш искаше точно това. Ръцете ми бавно и несигурно се спускаха по гърба му, подпъхвайки се под колана на панталона му, усещайки плътта му до своята, толкова нежна и мека.
Някак си се бях почувствала точно на мастото си при този непознат. Този мъж, които бе едновременно страшен, но имаше още нещо в очите му, което не можех да определя. Просто в момента не чувах нито мантрите, не усещах присъствието на останалите 13 души, който щяха да бъдат наши наблюдатели през цялото време . Но въпреки, че знаех че не е редно аз го исках, точно тук без задръжки, без последствия...без съжаления.

-Защо реши, че ме е страх? -зададох въпрос на свои ред докато устните ми леко подръпнаха меката част от ухото му.

Усещах множеството очи вперени в нас, очакващи зрелището да започне. Някъде сякаш от далеч, до съзнанието ми достигаха и гласовете на жриците, но и в същото време, нищо от това не бе в състояние да привлече вниманието ми, така както жената, която лежеше под мен и в чиито думи повярвах без да подлагам на съмнение. Хората които се страхуваха, че нещо лошо може да им се случи, нямаха този поглед. В очите й виждах повече страст и желание, отколкото някога съм съзирал в тези на жена си.
Едновременно бях очарован и малко озадачен. Нямаше как да не си задам въпроса дали това е част от уменията й или тя действително бе привлечена от възможността да бъде в ръцете на мъж, който не познава? Да разголи тялото и душата си пред дузина напълно чужди за нея хора? Нима съществуваха толкова смели и открити жени?
Хватката около врата й, най-сетне се разхлаби и пръстите ми поеха по пътя надолу, следвани от погледа ми. Имаше красиво тяло. Гърдите й бяха малки, но добре оформени и стегнати. Можех да преценя, макар и все още да бяха покрити със сутиен.
- Без причина, цвете... - Отвърнах, връщайки погледа си обратно върху лицето й. Сещах се за поне десетина причини да се страхува, както от мен така и от всичко останало, но в момента разговорите не ми бяха приоритет.
Беше красива. Напрегната. Бузите й горяха. Нямаше нищо противоречиво в нея и желанието й. При Ния, никога не можеше да си сигурен, бе в състояние да те метне от леда в огъня и обратно. Тук обаче дилема нямаше.
Опрях устни в кожата й, притиснах тялото си в нейното, със сигурност усещаше ерекцията ми. Едната ми ръка вече бе стигнала до плоското й коремче. Дишаше на пресекулки, но когато пръстите ми влязоха под бикините й, дъхът й сякаш секна. Мамка му! Вече беше толкова мокра? Това наистина ме изненада. Усетих как мускулите й се свиват  около пръстите ми, които се задвижиха. Погледнах я! Изглеждаше като упоена, очите й плуваха във влага, клепачите й бяха наполовина затворени, а устните – разтворени. Дъхът, свистеше между зъбите й. Два от пръстите ми потънаха в нея, докато палеца енергично продължаваше да оказва натиск върху онази най-чувствителна част от нея в момента.

Той ме изгаряше. Изгаряше тялото ми с всеки допир всяко проникване на пръстете му м мен. А тялото ми изпитваше само едно единствено чувство. Онова горещото, изгарящото - Страстта! Тя ни разкъсва, иска да я сграбчим, да я използваме за нас, да я изцедим изцяло. Иска да ù продадем душите си, да се отдадем на нейния грях, да я оставим да слее телата ни. В залата не би толкова горещо, но на мен ми става много горещо, приятно горещо. В момента точно тя ме завладява, контролира желанията ми. Тя е като мираж - лъжете, за да ù се отдадеш. Страстта знае, че попадна ли в ръцете ù, тя ме притежава, подлудява ме, докато не бъде утолена.
. Изостря бавно сетивата, разтваря и най-съкровените мои желания, сякаш тя самата ме люби. Успя да пламне в мен. Това е най-странният пожар... от огъня ме побиват тръпки. Вълни ме заливат, умът ми е замъглен и искам... него. прeлъстена сякаш от самия дявол.. Кара ме да пия от дъха му. Всичко това замъгляваше преценката ми, само едно просто чувство, което поемеше ли власт нямаше гаснене докато не получи своето задоволяване. Точно това чувствах, тялото ми само бе поело контрол над себе си, не ме интересуваше кой ме наблюдава, а само и единствено да получа него. Непознатия, този чието име не знаех, но исках...исках да покори сякаш всичко в мен. Да ме обладае.
Но наистина ли ме караше да се чувствам така? По този начин, явно да.. Беше ли правилно- Не . Точно в този момент наистина, за какво съм тук нямаше значене...имаше значение само това за което копнееше тялото ми в този момент. Знаех, че скоро щеше да свърши, но това..не ми пречеше да го изживея пълноценно. Облизах леко устните си, а тялото ми подвластно на него сякаш само се гърчеше от удоволствие, сатенения чаршаф се бе озовал между пръстите ми, а очите ми търсеха неговите отново.. сякаш да се уверят, че всичкотова се случваше и че Флор която познавах, тази която би умряла от срам в момента отсъстваше.