Пентхауса на К. Грей

Повдигна вежда и я погледна многозначително. Определено беше удар под кръста за всеки мъж, ако някоя жена му кажеше, че не може да й достави нужното удоволствие. Удряше го директно в егото, което беше изстрел право в целта. Е, самият той беше усещал как тялото й се стяга от конвулсии, но пък можеше ли да бъде сигурен, че не симулира? А и да, та той й беше първият, едва ли бе научила как точно става. Но в крайна сметка беше жена. Всеки беше наясно, че те са способни на всичко.
-Не са достатъчно задоволителни? - цитира думите й с ирония, а дяволитата усмивка отново се настани на лицето му - Така ли, госпожице Стийл?
Хвана я здраво през кръста и заотстъпва назад, притискайки я по-плътно към себе си. Онази ненаситна негова страна сякаш отново се пробуди и се вкопчи в изникнала възможност.
Дупето й се опря в махагоновото бюро и Крисчън премести всичко нагоре, като някой документи дори се разхвърчаха по земята. Хвана рязко бедрата й и я повдигна, така че да може да седне върху дървената повърхност. Пръстите му бавно тръгнаха пътя си нагоре по краката й, бутайки парчето плат, което определено му пречеше в този момент. Приближи се по-близо до нея и грубо я дръпна към себе си, притискайки слабините си към нейните. Полата й вече бе повече като колан, вдигната толкова високо, че бикините й бяха напълно на показ. Впи устни в нейните толкова диво и бурно, че за миг го преряза онази вълна, от която се бе пазел толкова време. Именно от това имаше нужда в момента, да бъде груб и необуздан, да изключи напълно онази нежност, с която я обсипваше всеки път. Може би щеше да й се хареса?
Езикът му си играеше с нейния, изучаваше го, докато притискаше тялото си все по-силно към нейното. Едната му ръка се придвижи още по-нагоре по бедрото, пръстите му шареха едва-едва върху нежната й плът, достигайки своята крайна цел. Докосна тайната й, толкова леко, но веднага усети тока, който пробяга към слабините му. Грубо разкъса малкото парче плат, толкова неочаквано, че усети как Ана се сепва в ръцете му. Но само миг по-късно отново я докосваше, по-грубо от всеки друг път, но отново с една единствена цел. Да й достави върховното удоволствие, а едва ли щеше да се получи ако продължаваше да бъде толкова нежен. Пръстите му ловко масажираха онази централна точка, която можеше да подлуди всяка една жена, докато накрая не вкара два от тях именно в нея. Усещаше я толкова топла, влажна. Вече бе напълно готова да го посрещне, той самият усещаше парещата възбуда в корема си.
Прекъсна бурната им целувка, колкото да успее да разкопчае панталона си, а очите му бяха впити в нейните. Неговите излъчваха онова животинско желание, метален отблясък на всичките му тайни. Точно така бе чукал всички предишни, с единственото изключение, че всяка друга вече отдавна бе закопчана и нямаше свободата, която имаше Ана. На нея й позволяваше да го докосва, да притиска тялото си към неговото. Но този път щеше да бъде далеч по различно.
Развърза вратовръзката си и свали ръката й от рамото си. Доближи се на сантиметри от лицето й, но го направи само за да може да върже китките й зад гърба й. Не откъсваше поглед от нейния, не казваше и дума дори. Затегна достатъчно възела, а устните му съвсем леко трепнаха в някакво подобие на усмивка, усещайки вкуса на миналото си.
Само за миг се откъсна от нея, колкото да оповести по телефона на секретарката си, че изрично забранява който и да било да стъпва в офиса му и ръцете му отново намериха тялото на Ана. Виждаше как го гледа с подозрение, едва ли бе очаквала точно това. Но и можеше да прочете и възбудата там, която беше направо очевидно. Устните му се сляха с нейните и в същия момент влезе в нея, толкова рязко, че усети как тялото й потрепери от внезапната болка. Точно така му харесваше, грубо, внезапно. Да усеща контрола само в своите ръце, да си играе с нея. Да прави точно това, което му допадаше и да го прави единствено по неговия начин.
Такъв бе животът му преди да я срещне, обсипан само с грубост, удоволствие и болка в едно. Не му пукаше доколко е щастлив или не, сивото му ежедневие бе пристегнало онова въже около вратът му. След Ана всичко се бе променило, но някак все още изпитваше нужда от това. Никога не би я наранил физически, но винаги би предпочел грубия секс пред онзи, в който да трябва да стиска зъби и да се страхува, че може да прекрачи границата докосвайки го повече от необходимото.
Но не позволяваше на нито една мисъл да завладее съзнанието му, отдаде се напълно на момента. Ханшът му се движеше забързано темпо, неочаквано бързо. С всяко проникване навлизаше все по-дълбоко в нея, усещаше колко тясна и гореща бе. Това сякаш го настървяваше още повече, сърцето му яростно туптеше, наваксвайки с адреналина, който течеше във вените му.

You are like a air for my soul

I. Have dream about U & Me!

Whenever I'm alone with you.You make me feel like I am whole again.Whenever im alone with you.You make me feel like I am young again.However far away, I will" always love you.However long I stay, I will always love you.Whatever words I say, I will always love you. ...

|Ана изкрещя немощно в момента в който той проникна едва ли не зверски в нея, като чели за миг бе заличил следите от предишните чувствства, които бе изпитала. В този миг на Ана и идваше да се опита да се отдръпне от него, но тялото не й го позволяваше, то го искаше искаше да изпита всяка една болка, да го усеща толкова на вътре в нея, тя му се отдаваше изцяло, дори й да не искаше,, го правеше..Тялото й се сгърчи от болка, а ноктите й се забиха оставяйки едва ли следи по бюрото му. Сърцето й заби от още по голяма възбуда при всеки негов тласък бил той животински или не чак толкова груб, което явно този ден нямаше как да се случи защото всичко което Крисчън й причиняваше, и доставяше огромна болка в слабините, и удоволствие което се опитваше да го измести в тялото й. Пожар премесен от болка и еуфоря забушува в слабините и корема й, карайки я да намери устните му и да ги зацелува ненаситно, впитайки езика си с неговия..Сърцевината й се стягаше притискайки члена му в себе си, дарявайки го с усещането на толината й влажноста й.
Остави стоновете й да излизат , дишането й бе шумно, ако можеше да го чуеш от стенание. Болка, любов всичко бе премесено в едно, всички чувства които можеше да изразява се бяха смесили в нея, карайки я да го остави да я чука, точно като някоя мръсница, а не като собствената приятелката му, тласаците му бяха резки, бавни, бързи , но дълбоки, осещайки ги толкова на вътре в себе си, карайки тялото й да се свива и отпуска, колко един, два може би и три пъти? Гърчеше се и той можеше да усети всеки трепет по тялото й, всяка тръпчинка преминала през нейното.Захапа устната му при един от поредните му тласъци оставяйки малка раничка на мястото. Облиза бавно и възбуждащо устните си, като усети железния вкус на кръвта му в устните си, което й хареса, а малко след това изпита вкуса на собствената си разкървавена устничка, което пък сама си бе причинила от толкова хапане, засмуквайки я на вътре, но колкото й да се опитваше да спре стоновете си, не й се получваше. В момента, в който той се изсили и я дари с един последен тласък, толкова дълбок, толкова краен и върховен, карайки тялото й да се стегне и извие, усещайки притискащото му тяло към нейното, усещайки пулсацийте му, конвулсийте преминали през тялото му, той можеше да почувства дразнещата мокрота и топлина, на свой ред след като тялото на Стийл се бе отпуснало крайно в ръцете му. Дишаше тежко срещу устните му, притискайки се силно в него все едно не искаше да го пусне..
Ана не знаше как трябваше да реагира. В началото й се прийска да го убие, но знаеше, че това енещо, което не само сама бе предизвикала, ами и бе част от Крисчън, за миг се бе почувствала като всяка друга, която е била с него. Като поредната, а не като специаланата. Но както казахме госпожица Стийл сама бе предизвикала тази реакция, въпреки че наистина не бе очаквала всичко това. Та за бога тя само се бе пошегувала с него нищо повече. Определено Крисчън Грей нямаше никакво чувство за хумор. П
ритвори отиче си облягайки главата си на гърдите му, като дишаше учестено, тежко, а сърцето й сякаш искаше да изхвръкне от гърдите й, не можеше да нормализира пулса си. Всичко бе толкова.. толкова различно както не го бе чувствала никога. В действителност Крисчън никога не я бе просто чукал, както бе действал в момента. Може би за това Ана се бе почувствала така..
-Аз съжалявам, за това което казах преди малко – прошепна тя едвам чуто, гърлото й бе сухо, а гласа й трепереше. Усещаше една странно пареща болка в слабините си, не, не бе като онази когато му се бе отдала за пръв път. Бе много по – различна от онази и това я накара да притисне краката си един в друг. Все още се опитваше да нормализира дишането си и сърцето си, което като, че ли искаше да изхвръкне.

Дишаше тежко, стиснал ядно челюст. Погледът му рееше някъде през прозорците, твърде задълбочен за човек, който туко що бе изпитал страхотен оргазъм. Преглътна леко и поклати глава. Странна болка преряза стомаха му. Не трябваше да позволява това да се случва. Колкото и да му харесваше, просто не беше правилно. Знаеше, че й е причинил болка, изключи напълно факта, че и тя бе свършила. Трудно можеше да го приеме. А когато чу думите й, му стана още по-зле.
Извъртя погледа си към нея и бързо развърза ръцете й, хвърляйки вратовръзката на земята. Докосна китките й с устни, а лицето му издаваше тревога, очите му направо искряха. Не можеше да не се отбележи, че се чувстваше по-виновен от всякога. Ако беше убил човек сигурно щеше да се чувства по-добре, кой знае.
-Не, Ана. - прошепна и я придърпа към себе си, обвивайки ръце около тялото й - Аз съжалявам. Не исках да ти причиня болка.
Той самият усети горчивината в гласа си. Каква ирония само. Обещаваше й, не дори се заклеваше, че няма да допусне никой да я нарани .. а в крайна сметка той се оказва най-голямата заплаха.
Но в крайна сметка, сякаш нещо в него му подсказваше, че именно това ще се случи. Някъде дълбоко в себе си не можеше да проумее, че се бе променил и че можеше да живее без това. Не би отказал да бъде нежен и мил с Ана, но грубият секс му носеше далеч по-голямо удоволствие. Как да се откъсне от това? Да, логично беше, че трябва да го направи заради самата нея, но ето че от една проста шега, онази тъмна страна в Крисчън бе решила, че е време да надигне глава и да го дръпне обратно в обятията си.
Отдръпна се от нея, колкото да успее да я погледне. Отново виждаше онова, което най-малко искаше и въздъхна тежко.
-Боли ли те? -попита тихо, смръщи вежди и повдигна брадичката й с пръст към лицето си.
Той самият знаеше отговора прекалено добре. В този момент наистина се мразеше, чувстваше се толкова смазан от това, което бе направил. Когато я гледаше така, толкова крехка и нежна. Стисна отново челюст и направи няколко крачки назад, поклащайки глава. Прокара ръка през косата си и усети как във вените му отново започна да тече онази злоба, която ги изпиваше твърде често.
-Ето за това ти говорех. - почти просъска, бесен на самият себе си, че бе позволил всичко - Колкото и да се опитвам да изкореня всичко в себе си, то просто си остава там. Това съм аз, Ана.
Последните думи ги каза тихо и отново поклати глава. Извади цигарите от сакото си и запали една, оставяйки се на никотиновия дим да обладае цялото му същество. Много добре знаеше, че шегата беше просто предтекст за това, което бе направил. Отговора беше коренно различен, а именно, че го искаше. Искаше да изпита онова чувство за контрол, надмощие. Да чука както го бе правел винаги, не да използва ръцете си за ласки или всичко останало. Много добре помнеше какво се е случвало в този офис, далеч по-различно бе от това с Ана, но и това вървеше с бавни крачки към миналото му. Сякаш гонеше някакви рекорди, постижения на които и той самият не можеше да повярва. Не искаше да се случва, но пък тялото му нашепваше друго. Беше доволно от изпитаното удоволствие, само съзнанието му се бунтуваше срещу всичко това.
Но Стийл просто не заслужаваше нищо от това. Следващия път, какво? Щеше да я нарани отново ли? Или още по-болезнено? Не искаше да мисли за това, просто не трябваше да го приема като алтернатива. Всичко го бе опровергало, осъзнаваше, че може би цял живот щеше да бъде това, което е. Колкото и да се опитва и да се бори със самия себе си, онези негови пороци никога нямаше да се откъснат. А докато те бяха там, то той никога не би имал възможността да има истинска приятелка. Като се съмняваше да има втора като Ана, особено ако тя сега решеше, че трябва да си тръгне. Само дето той нямаше да се опита да я спре като предния път. Тогава не й бе причинил физическа болка, беше само и единствено заради Амбър. Но ето че сега имаше и втора причина да се опита да я предпази, от самия него.
Обърна се и отново се приближи към нея, обвивайки отново ръце около тялото й. Повдигна я внимателно и я поднесе към мекия диван, оставяйки я нежно.
-Виждаш ли сега? - прошепна, накланяйки глава.
Клекна до дивана и се вгледа в очите й, прокарвайки ръка през косата си. Не знаеше какво друго да й каже, нямаше толкова думи, с които да изрази колко съжалява.

You are like a air for my soul

I. Have dream about U & Me!

Whenever I'm alone with you.You make me feel like I am whole again.Whenever im alone with you.You make me feel like I am young again.However far away, I will" always love you.However long I stay, I will always love you.Whatever words I say, I will always love you. ...

|Изведнъж се почуватва отново, толкова без силна, толкова слаба и самотна, че не можеше да го опише. Просто затвори очи, само и само да не се разплаче и да не я види той, имаше нужда да иде до тоалетнат. Изведнъж Ана се отдръпна от Крисчъ. Свали крачетата си като и бе нужно да се подпре на бюрото, за да слезне. А когато го направи почувства как краката и бяха толкова меки, и слаби..Но не го показа, щеше да бъде силна, каквото й да и костваше това.. провървя мъчно, малкото разстояние до тоалетната влезна вътре и заключи вратата след себе си. Като не пропусна да я заключи.. Опря гърба си на вратата, като се свлече бавно по нея и седна на студения под, притисна коленете си в тялото си и ги обви с ръчички, като заби главицата си на тях, а сега вече не можа да се сдържи и от очите й без да я питат започнаха да се спускат сълзички една след друга.. Защо й беше да говори, ако не бе казвала нищо...Ако не го бе засегнала, може би нямаше да се случи? „Или пък може би все някога щеше да го направи” обади се онова досадно гласче в главата й, а Ана просто я тръсна, като я заби в ръцете си..Болеше я , отново се чувстваше толкова самотна, такава глупачка беше, как можа да го каже.. Как можа просто да си го мисли, защо го обичаше..Защо бе започнала да се чувства така спрямо него, защо се чувстваше така в момента, може би бе прекалено слаба и всички чувства се биеха в нея в момента.. Не искаше повече, вече си мислише защо просто не я бе оставил, защо си бе направил труда да я връща при себе си... Плачеше, искаше й се да извика всички да чуят страданието й, но мълчеше, плачеше толкова тихичко, че никой нямаше да разбере. Нали?Потръска глава, и застана пред мивката изтривайки очите си. Бяха се зачервили, и бяха подпухнали, но винаги можеше да излъже, че са зачервени защото ги е търкала, и са подпухнали защото не се е наспала.. Ана отключи вратата на тоалетната и се върна обратно, краката въобще не я слушава, имаше чуството, че всеки момент щяха да се подкосят и да умекнат напълно..Молеше да стигне до дивана преди да се е строполола на земята. Седна на дивана, като прехапа устната си каво можеше наистина да направи. Имаше ли нещо, което въобще можеше да направи?. Не поглеждаше към Крисчън, не искаше да срещне погледа му. Най – накрая събра смелост да каже нещо, с едно толкова мъчно и тихо гласче..
-Стига Крисчън. Просто престани вече! - Ана го погледна, а физиономията й бе станала, толкова тъжна и немощна.. Нямаше думи не знаеше какво да му каже, той бе толкова безизразен, толкова стиден, а тя се почувства по самотна от всякога. Седеше и го гледаше, но все едно не го виждаше, все едно виждаше през него, а не него..
-Въпроса е, не че не можеш, а какво искаш. Дали трябва да го направиш или не трябва. Няма не исках или исках. Всичко опира да правилно и грешно... – преглътна лекичко, чудейки се от къде бе извадила тази смелост. Даже сама не можеше да разбере. Но го правеше. Говореше му без да и мигне окото. Все едно повече не можеше да се бори колкото й да иска с него..
-Щом това искаш нека така да бъде. Хайде Крисчън ще го правим както на теб ти харесва. Нека помислим за теб? А? Какво ще кажеш, нека играем по твоите правила? – всякаш не говореше тя с него. Всичко бе объркано, всичко в главата й сякаш бе станало каша и тя наистина нямаше на идея какво говори. Спомни си последния път, в който бе споменала нещо такова. Да тогава всичко бе довело до раздялата им. Но въпреки случилото , въпреки това което й бе причинил... тя не искаше да се раздели с него.. Ана го обичаше, то за това което е, а не заради нещо различно. Въздъхна лекичко като поклати главата си, а най – накрая го погледна в очите.

Колко точно грешки може да допусне един човек през целия си съзнателен живот? Хиляди, милиони? А ако всяка от тях носеше своите огромни последствия, то какъв беше смисъла изобщо да правиш някаква крачка, било то напред или назад, осъзнавайки риска, че всичко накрая може да се стовари върху главата ти. Човешко е да се греши, но не и за една и съща грешка.
Прекарваш толкова много време в спомените си за миналото, че понякога забравяш за настоящето и дори не искаш да повярваш, че има бъдеще... Продължаваш да тъпчеш на едно място, не спирайки да търсиш вината у света, хората, а нерядко и у самите себе си... Но какво постигаш, когато намериш "виновника"? Дали това те прави по-щастлив или по-спокоен, или по-обичан... Не! Единственото, което успяваш да постигнеш, е още повече да затънеш в миналото и в блатото от спомени и грешки. И после се питаш накъде?! За да продължиш напред, трябва да се освободиш от всичко, което е вече зад гърба ти, трябва да се освободиш и от вината.
Крисчън не можеше да понесе да му говори по този начин. Не искаше да е така, просто трябваше да намери алтернатива. Никога не падаше по гръб, а сега сякаш не можеше да намери точните думи. Изсумтя и й обърна гръб, палейки нова цигара. Беше лесно да се самообвинява за случилото се, да рови някъде за същинския проблем, но никога нямаше да приеме, че някой друг е изпитал болка заради самия него.
Прокара ръка през косата си и накрая се обърна, поклащайки глава.
-Какво каза? Кои са моите правила, Ана? - проговори тихо, осъзнал думите й - Знаеш ли каква е жалката истина?
Пристъпи бавно към нея, усещайки как яростта му отново се завръща, толкова мълниеносно, че сякаш за миг съзнанието му бе замъглено. Нямаше да успее да си замълчи, знаеше какви можеше да ги наговори, когато бе ядосан. Но в този случай не си направи труда да спре. Отново бяха стигнали до етапа "да си изясним всичко" , но явно никога нищо нямаше да е напълно и кристално ясно.
-Ти никога няма да можеш да играеш по моите правила. Няма мои правила, това е шибания ми живот, в който живея във всеки един шибан ден. - изсъска срещу лицето й тихо, присвивайки гневно очи - Твърде слаба си за всичко това, Стийл.
Да, ето това бе начина. Само така, може би, тя щеше да бъде наранена и да си тръгне. Ако отново й обяснеше как стоят нещата, щеше да се подлъже и да не допусне тя да си тръгне. Но ако всеки път бе така, то какъв беше смисъла? По-добре животът му да бъде сив и скучен, отколкото да се чуди всеки ден от къде да намира думи, с които да се извинява за това, което е. В крайна сметка .. Амбър излизаше права. След всичките пъти, в които я бе проклевал в мислите си, сега осъзнаваше истинската същност на думите й.
Но каквото и да си мислеше, колкото и да се опитваше да убеди самият себе си, знаеше, че никога повече няма да се довери на друга след Ана. Или дори да не бъде жена, той принципно нямаше да има доверие на никой. Беше я допуснал толкова близо до себе си, бе стиснал зъби, изправил се срещу собствените си демони. Но в един момент и той самия се оказа слабак. Колкото и да бе устискал, накрая и той се бе предал. Какво по-жалко от това? Само дето той не смяташе по този начин. Неговата психика течеше в доста по-крайна вселена, много по-различна от тази на всички останали. Грей просто знаеше, че няма начин да се промени, колкото и сили да полагаше. Ако не се бе случило сега, то щеше да се случи след дни, седмици, а може би и месеци. Но все пак щеше да се случи и една малка част от него се зарадва, че не бяха в Ескала. Защото онази стаичка определено щеше да бъде посетена, а не само на бюрото.
Разкъсваше се между желанието да я накара да си тръгне, да й посочи вратата и обратно, да я дръпне в прегръдката си и да я успокои. Но нямаше да направи опит отново да се извини, просто искаше да премахне тази тревога от погледа й. Да заличи всеки спомен, който бе имала с него и да я остави, да бъде щастлива.

» Офисът на Крисчън Грей